Полиция, войска, жандармерия, хитлеристки военни части, всичко това беше вдигнато срещу тях, ДЕВЕТИМАТА безстрашни партизани. . .
Обръчът се затягаше все повече. Гореше плевнята. Буйните пламъци отлитаха в навъсеното небе, снегът аленееше от червените им отблясъци. Тътнеше земята. Снегът кънтеше от избухналите мини, бомби и откосите на картечниците. Тук-таме около оръфаната снежна белота разцъфтяваха огромни кървави макове.
Отрядът оредя. Замлъкна пушката на Арсо и шмайзерът на Ванюша. Веса изправи глава и огледа другарите си. Кръвта димеше над тях. Мъка сви сърцето й. От всички страни като хиени нахълтаха фашистите. Погледна пистолета си. „Последен куршум“ – прошепнаха напуканите й устни. „Няма да ви се дам, гадове!“ – скръцна със зъби и насочи пистолета към челото си. Неволно погледът й се плъзна към родния град, прескочи Струма и се спря пред бялата къщичка, в която бе пораснала…
ВЕСА … Родена на 18 март 1922 година, в семейство на тютюнопроизводител. Избуя като цвете напролет В училището все между първите, будно, ученолюбиво момиче, жадно за знания. Прогимназията завърши с отличие…
А гимназия? Баща й не искаше и да чуе:
– На мене наука не ми трябва.
Есента я даде занаят да учи, шивачка. Майсторката се Възхищаваше от нейните сръчни ръце. Работеше и на полето, а вечер до късно четеше „В страната на съветите“ от Асен Златаров, „Майка“ и „Сред хората“ от Максим Горки… По именни дни и седенки Веса декламираше произведенията на Смирненски и Христо Ботев. На Новата 1938 година заедно с Вяра Христова Тодорова, Ангел Ангелов, Павлина Драклийска, Веса е приета за член на РМС. Тази ремсова група стана една от най-активните. Веса е избрана за отговорник в четвърти квартал, а по-късно и на комисията в читалището. Няколко младежи-ремсистки откриват шивашко ателие. Веса става модистка и славата й се носи из целия град, тук идва даже хайлайфа на града. Ателието се превръща в клуб на партията и често печалбите му отиват за този клуб, но никой не се сърди.
Полицията започва да ги следи. Особено след 22 юни 1941 година, когато Германия нападна СССР. На 31 октомври е убит в квартирата му Йордан Мирчев, а Стефан Миленков умира в лагера „Еникьой“. Есента на 1941 година полицията арестува Веса.
– Хубавицата е в капана! -възкликна полицейския началник. – Какво се е случило? Нашите мазета не са за порядъчни хора?
– Вашите хора не могат да различават порядъчните от непорядъчните – възразява Веса.
– На нас са ни известни връзките Ви с комунистическите водачи, та решихме да ви посъветваме. Ви сте хубава, имате прекрасна професия, откажете се от това увлечение и ще бъдете добре – и я пусна да си върви.
„Интересно“ – мислеше си тя на път за в къщи. „Тук има нещо съмнително“. Забеляза, че я следи агент…
През декември в София се среща с Арсо Пандурски и Кирил Граменов. Разказва им всичко и предлага да отиде в отряда, на което те отговарят, че е още рано и трябва да се пази.
Февруари 1942 година се развихря истинска буря. Арестувани са всички местни ръководители на партията и РМС. Заловени са партизаните Гроздан Николов, Станке Лисичков и Владо Чимев.
Хората са потресени. Много от тях са интернирани. Някои съмишленици се отдръпват. Други остават без връзка с ръководството.
При тази тежка обстановка Веса става ръководител на градския и околийски комитет на РМС. Изгражда групи във всички квартали на града. Установява връзка с организации в селата – Лешко, Бистрица, Дреново, Бяло поле и др.. ., с партизанския отряд, ЦК на БКП и РМС. По нейно настояване баща й купува радиоапарат, слуша радио „Москва“, преписва и разпространява новините. Под нейно ръководство младежите събират храни, плетат чорапи и пуловери и ги изпращат в отряда „Никола Калъпчиев“. Борбата се разгаря, отрядът не дава мира на фашистката полиция. Вдигната е във въздуха немската централа, разположена в Кирковската къща.
През юни и Веса отива в отряда и става първата партизанка в Пиринския край. Получава името Роза. Със своя смях, песни, декламации разнообразява живота на партизаните. Комисарят Дончо Лисички й възлага да отговаря за РМС. Проявява активност и при акциите: и в Бистрица. Осеново, махала Пържово… В отряда идва и червеноармееца Ванюша Валчук. Приемат го като роден брат.
Рано сутринта на 25 ноември 1943 г. всички са на крак. Група от 22 партизани се подготвя за труден, дълъг път. Веса запява „комсомолская смертъ“. Към нея се присъединява Ванюша. запява целия отряд. Арсо Пандурски – командир, Веса Бараковска, Анка Поповска, Стефка Филиповска, Ванюша Валчук, Иван Чаушки, Стойо Филипов, Софрони Мазнев, Асен Йотов, Славе Костадинов и Стоимен Келендерски. При „Попова глава се присъединява и Борис Захов.
Преминали заснежените върхове и калните долини, отрядът се установява в Лещанската планина. Бързо изграждат землянка над село Лешко. Установяват връзки, провеждат събрания, но в края на януари землянката е открита. Завързва се престрелка. Убити са двама полицаи Загива партизанина Славе Костадинов Максимов, който остава да задържа врага, докато останалите се изтеглят.
Януарският студ е неумолим. Преминават засади, изморени от дълбокия сняг, вкоченясали, измъчва ги глад. Софрони Мазнев, Асен Йотов и Иван Чаушки отиват за храна. Йотов се разболява и те не се завръщат. Стигат в с. Лисия. Ятакът Стойо Мавров отказва да им даде подслон и на други ден ги предава на полицията. Настаняват се в плевнята на някакъв роднина на партизанката Анка Поповска. Изтощени до смърт заспиват. Съблазнен от голямата награда роднината на Анка също ги предава. Събужда ги трясъка на мините, бомбите и картечниците. Арсо скача пръв, след него Ванюша, Веса, всички… Някои падат до вратата. Силите са неравни – 120 фашисти срещу деветима смели партизани… Веса се засланя до един пън, и стреля… Куршумите се свършват, остава един – единствен… „Последен бой“ – мисли с тъга Веса.
– Ех, братя! Не доживяхме свободата, но тя скоро, скоро ще изгрее… – и натиска спусъка на пистолета си…
.
Йордан Тодоров – Благоевград
Източник: вестник „Антифашистки зов“ Кюстендил, 15 май 1992 г.
П.П. През късната есен, по решение на щаба, отрядът се разделя на две за прекарване на зимата. Командирът с част от партизаните заминават към десния бряг на р. Струма, в района на Влахина и Лещенската планина. Близо два месеца бродят смелите народни закрилници из този район. Но се намират и дребни души. Едно предателство довежда до сражението на 27 януари, когато загива Славе Максимов, а най-новият партизанин се изгубва в нощта. Трима от четата предния ден са слезли за провизии, но са предадени и заловени. Деветима се измъкват живи, но врагът вече е по петите им. Така идва фаталната дата 29 януари 1944 г…..
Свидетелство на Стоян Ушатов:
В боя при с. Лисия не участва жандармерия, тя все още не е създадена. Участват полицаи, селските обществени сили и македонстващи елементи, водени от войвода от Бучино. По спомен – Стоян „воло”.
Активно участват и взвод от немската армия/по-точно австрийци/, разквартирувани в с. Бобошево. Те с картечницата запалват плевнята. След като са наредени труповете на партизаните, започва мародерството. Събуват им обувките, вземат различни вещи, а старши полицая Крум Киренков с кирка разбива устата на Ванюша Валчук, за да му изкърти златен зъб. Мародерите си правят и снимки.
Само ден, преди сражението, Дупнишкият партизански отряд се изнася и от 29.12.1943 г. до 10. 01.1944 година се намира в с. Боровец, в плевнята на дядо ми Никола Христов Караиванов. На 10.01.1944. отрядът, воден от Жельо се изнасят към махалата Велидол с. Фролош /съседна на Лисия/.
Има писани спомени, че Жельо Демиревски е планирал изграждането на свободна територия на запад от този район. Дали Арсо Пандурски се е насочил със същата цел за съединяване на двата отряда, можем само да гадаем.
Коя е Веса Бараковска (Роза)
Веса Спасова Бараковска е родена на 18 март 1922 г. в Горна Джумая (Благоевград). Произхожда от бедно семейство. Завършва прогимназия с отличие, но поради липса на средства прекъсва учението и става шивачка. Тук попада в прогресивна среда и под нейно влияние оформя своя политически мироглед.
През 1938 г. Веса Бараковска влиза в редовете на РМС и развива трескава дейност. Тя е просто душата на младежта в четвърти квартал на града. Почти не минава младежко увеселение, екскурзия, излет из Рила и пр. без нея. Тя е винаги търсена и желана събеседничка.
През 1942 г. става провал в партийната и ремсовата организация в града. Фашисткият съд изпраща в затвора почти всички партийни и младежки ръководители. Оценявайки организаторските способности на Веса и нейната преданост, нелегалното партийно ръководство единодушно й възлага градското ръководство на РМС, което изпълнява функциите на околийски комитет. Така от пролетта на 1942 г. Веса Бараковска е секретар на РМС в Горна Джумая. Много сили и енергия полага тя, докато се изживее кризата след провала. Непрекъснато обикаля другарите, убеждава ги, вдъхва им вяра, привлича нови членове, организира събирането на дрехи, храна и оръжие за партизаните и пр.
През лятото на 1943 г. полицията разкрива нейната дейност и тя е принудена да мине в нелегалност. В партизанския отряд Веса приема партизанското име Роза. Участва в редица акции на отряда, като показва изключителен героизъм. От декември 1943 г. тя е в групата партизани с командир Арсо Пандурски, които заминават в района на десния бряг на р. Струма, за да повдигнат духа и да окуражат населението от Влахина и Лещенската планина. Тук партизаните провеждат редица акции, водят сражения с контрачетата на Димитруш, изгарят общинската архива на с. Лешко и пр.
На 29 януари 1944 г. многоброен и добре въоръжен враг обсажда четата на Арсо Пандурски край с. Лисия. След няколкочасов неравен бой загива и прекрасната девойка Веса Бараковска (Роза).
.
.
