Взривът, който предшества смъртта на Сталин
София, 3 март 1953 година, 19:52 ч. Празничният митинг за 75-годишнината от Освобождението е в разгара си. Хиляди хора са струпани около Народното събрание, знамена се веят, лозунги възхваляват „вечната дружба“ със Съветския съюз и името на човека, превърнат в повече от Бог – Йосиф Висарионович Сталин.
И точно тогава, в тъмнината на Парка на свободата, до езерото при входа откъм Орлов мост, избухва взрив.
Тътненето разтърсва околните сгради, ехото преминава през Борисовата градина, а четириметровата бронзова статуя на „вожда на народите“ е тежко повредена. Култът към личността е ударен в самото си сърце.
Това не е случайност. Това е планиран акт на съпротива.
„Сталин беше повече от Бог“
Зад взрива стои Георги Константинов – потомствен анархист, човек, за когото още една лошо подбрана дума по онова време би била достатъчна, за да бъде унищожен. По-късно той ще опише мотивацията си без заобикалки:
„По онова време Сталин беше повече от Бог и една приказка срещу него беше достатъчна, за да унищожи човек. Нашата акция беше протест срещу този начин на упражняване на диктатурата и на обожествяване на хора, които са криминални типове от огромен мащаб.“
Още като ученик Константинов е изключен от Съюза на народната младеж – единствената разрешена младежка организация. Това автоматично го поставя в полезрението на Държавна сигурност. Въпреки че е отличник, му е отказано право да стане студент. Вместо това записва курс за медицински лаборанти в София.
Именно там, заедно с Петър Николов, Васил Зафиров и още няколко свои съмишленици, взема решение за нещо немислимо за онези години – взривове на символи на режима, с цел да привлекат вниманието на чуждестранните дипломатически мисии в България.
Подготовката
Първата и най-силната цел е паметникът на Сталин. Николов, по време на военната си служба, успява да изнесе от казармата шашки тротил, капсул-детонатори и взривен фитил. Взривното устройство е импровизирано – тротилът е натъпкан във водопроводна тръба, а фитилът – скрит в манерка.
Датата не е избрана случайно.
3 март 1953 г. – празник, ден с масови прояви и максимална символика.
След като поставя бомбата в краката на статуята, Константинов се оттегля. Приятелите му се качват на трамвай и изчезват. Той самият остава сред множеството, за да види със собствените си очи какво ще се случи.
В 19:52 ч. взривът избухва.
„Милиционер изтича в телефонна будка, за да съобщи в централата им“, спомня си Константинов. Само минути по-късно по бул. „Толбухин“ (днешен „Васил Левски“) и по „Руски“ започват да пристигат черни камиони с милиционери и джипове на Държавна сигурност.
Паркът е блокиран. Започват масови арести. Двойки, разхождащи се в тъмното, са натоварвани без обяснения. Страхът пада като оловна завеса.
Бърз съд, тежки присъди
На 23 март 1953 г. Георги Константинов е арестуван в Благоевград. Следствието приключва за два месеца. Процесът трае само четири дни.
Присъдите са показателни:
Георги Константинов – 20 години затвор
Петър Николов – 16 години
Васил Зафиров – 14 години
Още шестима получават между 1 и 10 години лишаване от свобода
Константинов излежава близо 10 години. След освобождаването си завършва математика и информатика, но остава под непрекъснатото наблюдение на ДС. През 1973 г. успява да избяга през Югославия, първо в Италия, после във Франция, където живее до 1991 г. След демократичните промени се завръща в България.
Зловещата ирония на историята
Ден след взривяването се разчува, че Сталин е тежко болен.
Два дни по-късно – на 5 март 1953 г. – той умира в Москва.
Сякаш бронзовият му образ е паднал преди самия него.
Паметникът в Парка на свободата по-късно е премахнат тихо, без обяснения и без памет. Но взривът от онази вечер остава като едно от най-дръзките и ясни послания на съпротива срещу тоталитарния режим в България.
