Минете ли през Жерково с големия бял паметник на чавдарци, отбийте се от пътя. Там сред планинските ливади, край бързоструята Елешница, ще чуете шепота на боровете. Те сякаш разказват легенди за смели партизани. По Жерковското дефиле, нагоре към „Мургаш“, тръгна в победен марш Първа партизанска бригада „Чавдар“, тръгна и стигна върха на безсмъртието…
В Жерково признателното поколение издигна дом-паметник „Чавдар“. В малката зала на музея винаги е тихо. И тази тишина е заредена с ехото на много битки и сражения. От поизбелелите фотографии гледат дръзко младежи. Под тях, в стъклени витрини, са наредели просмукани с барутен дим винтяги и якета, пистолети, шмайзери, бомби — скъпи реликви на неравна, героична борба. Факсимилета на документи, диаграми, карти на паметни места напомнят за ония тревожни дни на 1942—1944 г., когато партизанският отред, прераснал по-късно в бригада „Чавдар“, кръстосваше на длъж и шир полетата и балканите на Ботевградско, Етрополско, Пирдопско, та чак до Копривщица.
В тази малка зала ще видите „дивата гора“ под връх „Мургаш“, там, където на 2 юни 1942 г. Тоне Переновски, Добри Джуров и Иван Шонев поставиха началото на партизанския отред „Чавдар“.
Случайно ли отредът се роди под бунтовния „Мургаш“, там, където са бродели безстрашни хайдути? Случайно ли негов рожден ден стана денят на Ботев? А името му?
„Кой не знае Чавдар войвода, кой не е слушал за него?.. „
Страшни бяха чавдарци за фашистите, закрила и надеждна опора за ограбения народ. Историята, хилядолетната история на България разказва: народът ни, когато е изпадал в беда, винаги е намирал свои верни чеда, на които да повери съдбините си. Затуй като лавина нараства отредът…
На 12 юли 1943 г. група партизани разгонват полицията и освобождават семейството на верния ятак Марин Найденов от с. Литаково. Баща, син и дъщеря поемат пътя на партизанската борба…
Отредът набира сили. Формират се две чети — „Бачо Киро“ и „Бойчо Огнянов“. Кратки текстове в залата на музея припомнят славни дни.
„14 ноември 1943 г. чета „Бачо Киро“ под командването на Тодор Гачев — Стефчо, влиза в с. Смолско, овладява общината, изгаря данъчните книги, свиква общоселски митинг. Смолчани посрещат бачокировци с бурна радост, обсипват ги с цветя. Четата се изтегля и устройва засада на нарочно повиканата полицейска команда. Камионът с полицаите е нападнат внезапно. Един от тях е убит, неколцина са ранени, останалите се разбягват. С пленения камион партизаните се връщат в селото и правят нов ентусиазиран митинг…“
„В началото на ноември 1943 г. чета „Бойчо Огнянов“ под командването на командира на отреда Добри Джуров — Лазар завзема с. Сеславци. Партизаните раздават на населението два варела с газ, захар и други продукти, наказват със смърт полския пазач — предател и доносчик на полицията …“
„7 март 1944 година. 33-ма партизани и 30 души членове на бойните групи в Кремиковци, Подгумер, Войнеговци, Локорско, Световрачене, Челопеч и Бакьово завземат с. Кремиковци — село, отстоящо само на 18 км от София …“
Редят се акции, една след друга, коя от коя по-смели, по-дръзки. Партизаните завземат с. Стъргел, поста Гълъбец, селата Смолско, Горна Малина, Каменица, Белица. Полицейските архиви се пълнят с донесения за действията на чавдарци. В музея се пазят признания за неспособността на жандармерията, полицията и войската да се справи с партизаните. След сражението на отреда под в. „Свещиплаз“ през декември 1943 г. софийският областен полицейски началник пише в доклада си до директора на полицията: „Групата, която отишла при скривалището, била посрещната със силен пушечен и картечен огън. Полицейският началник Тодоров е викал: „Партизани, предайте се!“ Но в отговор партизаните се опитали да контраатакуват полицаите. При престрелката са убити един старши стражар, един младши стражар, а двама стражари са били ранени. Другите полицаи, виждайки, че са убити двама полицаи и двама са ранени, обърнали гръб и почнали да бягат…“
Многобройните и добре организирани бойни и политически акции разклащат устоите на фашистката власт в района, издигат авторитета на партията, укрепват вярата на трудещите се в справедливата борба и близката победа.
Настъпва нов период в дейността на отреда. Окръжно № 2 на ЦК на партията повелява — в цялата страна да започне масовизиране на партизанското движение, организиране на всенародно въоръжено въстание за установяване на народна власт.
Активната партийно-политическа работа през зимата и пролетта на 1944 г. в целия район на отреда „Чавдар“ дава плодове. Повече от 300 души нови бойци се нареждат в партизанските колони. На 25 април 1944 г. на общо събрание в полите на легендарния „Мургаш“, в местността Жерковското дере, под ръководството на Тодор Живков — Янко, представител на окръжния комитет на партията, отредът прераства в Първа партизанска бригада „Чавдар“.
През лятото на 1944 г. — от май до септември, при тежки условия — пълна блокада на района от жандармерия, полицейски и войскови части, батальоните и четите на бригада „Чавдар“ извършват смели акции. В Байлово и Негушево, в Ябланица и Бакьово, Етрополе, Рибарица, Осоица, Буново, Бенковски, Челопеч, Саранци, Якоруда …
Музейната експозиция разкрива все нови и нови страници от героичната летопис на бригадата.
„22 юли. Трети батальон от бригада „Чавдар“ под командването на Стефан Халачев влиза в с. Якоруда и овладява гарата, където току-що е пристигнал пътническият влак, завладява полицейския участък, популярната банка, лесничейството, общината. Партизаните взимат трофеи — 25 пушки, 8 бомби, 10 пистолета …
„ … 26 април. Смела акция на гара Саранци. Партизаните завладяват едновременно гарата, склада с оръжие, жилищата и други обекти. Унищожени са всички телефонни и телеграфни апарати и съоръжения. Гарата и складовете са запалени, взето е много оръжие..
„ … 26 юли 1944 година. Първи батальон и група бойци от втори батальон провеждат акция в Негушево …“
Партизанската бригада „Чавдар“ активно участва и във въоръженото народно въстание на Девети септември. Големи фотоси увековечават чавдарци сред ликуваща, освободена София.
Излизаш от музея с чувство на гордост, че си потомък на юначни българи, с чувство на признателност и уважение към падналите в борбата. Затуй хората оставят китка цветя пред белия паметник, отнасяйки в сърцата си спомена за ония паметни дни, дни на саможертва и героизъм.
.
Никола Карапетков
Източник: сборник „За народна свобода“, издателство БКП, 1970 г.
