Споделете статията с вашите приятелите в социалните групи.
Нека заедно припомним за нашата славна и велика Родина !
След пет минути, бегом на плацо! Катедра 22 „учеше” студентите на военни умения
Докъм края на 50-те години на м. в. във вузовете имаше „Катедра 22”, която обучаваше студентите на военни умения, тъй като те не бяха ходили войници. През летните месеци, на два пъти по два месеца, трябваше да отбиват военната си служба.
Ще ви разкажа за първите два месеца от тази моя служба, която на мен ми се стори поне две години. Тези два месеца прекарах в гр. Враца, в Школата за запасни офицери. Тръгнах рано сутринта в един топъл и задушен юлски ден. Слънцето напичаше още от сутринта. Парният локомотив пухтеше и се задъхваше. В купето „ухаеше” на пот и смрад. Пристигнах в ранния следобед. На входа се четеше надпис: „Добре дошли!”. Бях много любопитен какво ли пише на обратната му страна? За съжаление, през тези два месеца разбрах за „неписания надпис”, за който е чувал всеки новобранец.
На бърза ръка ни остригаха. Слава Богу, че на мен не ми обръснаха мустаците. След това ни вкараха в банята. На излизане минахме през склада, където артелчикът ни раздаде облекло и обувки. Когато обух клина, глезените ми се показваха отдолу. Едва нахлузих обувки № 43. Ако в този вид ме бе видяло моето гадже, със сигурност щеше да ме разлюби
Аз съм с ръст около 190 см и нося обувки № 45. Опитах се да реагирам, но склададжията ме отряза, заявявайки ми: Това имам, това ти давам!
На сутринта, рано-рано, в спалното помещение нахълта с трясък старшината и се развика: Новобранци, оти не стаете! Я ви знам сите що чините, от един дол дренки сте! След пет минути, бегом на плацо! Настана небивала суматоха. Всеки дърпаше по нещо и го навличаше. За жалост, някой ми беше обул обувките и се наложи да излезна бос на плаца. Тъй като съм дългуч, наредих се най-отпред в строя. Старшината се изправи пред нас, бе изпънат като струна, и се представи: Аз съм шоп от Своге. Казвам се Любен Галев, но требе да ви кажем, че я нито люба, нито гала! А ти, дългио, че мааш нозе бос по плацо, дорде ум ти зайде! – обърна се той към мен.Старшината ни подреди в редици по четирима. Започнахме така наречената строева подготовка. С висок и отчетлив глас той изкомандва: Леви, десни, леви, десни! Нали аз бях бос, често губех такта. Накрая старшината не издържа и ми се развика: Ей, ти тамо дългио, оправи нога! Я те знам тебе, тарикат таков! Сите требе да знаете, че тука при мене нема лабаво, дупе да ви е яко! Оно требеше на табелката отзаде те това да пише!
И така, всичко се повтаряше ден след ден, едно и също!
Старшината не ни оставяше на мира нито за минутка
Той постоянно се заяждаше с нас и се заканваше, че „въздуха ще ни изкара”, но от нас ще направи войници! Всяка втора дума му беше: Я ви знам сите!
След няколко дни започнахме да разучаваме песента: „Велик е нашият войник!”. Попита ни някой знае ли песента и може ли да даде тон. Аз се обадих, че знам песента.Добре, редник Мажоров (така ме прекръсти той), дай тон! Започнахме отново строева подготовка. Аз дадох тон за песента. Повечето колеги не я знаеха и само си отваряха устата. Старшината се провикна: Оти се влачите како чрева, че ви надупчим заднико с кьорфишеци! (Искаше да каже халосни патрони). След малко той отново продължи с командата: Леви, десни, леви, десни! Некои от вазе не пеат, но я ги чуем!
Явно много ядосан от това, че ние изглеждаме като „разбита команда”, той изкрещя: Взвод, спри! Мирно! И започна пак с познатия си репертоар. Този път обаче реши да бъде по-либерален.
В интерес на истината, от песента нищо не излизаше
Ние се стараехме по-скоро да маршируваме в такт. Тогава той ни даде отсрочка, за да научим песента, заявявайки: Я правим комплимент (искаше да каже компромис) и ви давам срок от една седмица да научите песента. За награда довечера ще ви заведа на един калифудски (искаше да каже холивудски) филм. Лека-полека, в края на двата месеца ние понаучихме някоя и друга дума на шопски. Започнахме и ние да се шегуваме помежду си: „Я те знам тебе!”. С големи мъки и главоболия все пак тези два месеца се изнизаха. Накрая дойде време да се разделим. Направихме си обща снимка за спомен. На тръгване бяхме подготвили малка изненада за старшината. Надявайки се догодина него да го няма, написахме следния лозунг:” НИЕ СИТЕ ВЕКЕ ЗНАЕМ КАКОВ ГАДЕН ШОП СИ”!
Панчо ПАНЧЕВ–ПАНЧИ blitz.bg
Споделете статията с вашите приятелите в социалните групи.
Нека заедно припомним за нашата славна и велика Родина !