Начо Иванов Люцканов е роден на 28 август 1904 г. в с. Пет могили, Новозагорско, в семейство на крайно бедни, безимотни селяни.
Най-голям син в седемчленно семейство, от най-крехка възраст Начо бил принуден да работи, за да подпомага изхранването на семейството. Като ученик в началното училище в родното си село, през ваканцията той е ратай на селския чорбаджия — пасял му е добитъка само за хляб и едни шаечни дрешки. Понякога придружавал свещеника, като му носел менчето и кандилницата, когато ходел да ръси из селото, само за да му даде някое парче хляб. Но както разказвал Начо, попът бил голям скъперник и въпреки че когато режел порезници почти преполовявал хляба, нему твърде рядко давал. Предпочитал да го трупа в чували и да си храни свинете. А Начови тогава буквално гладували. В такива случаи Начо гледал да не го забележи попа и сам си изпросвал по някое парче хляб от жените. „Буца ми засядаше в гърлото, когато трябваше да изрека тези думи: „Чинке, дай и на мене едно парче хляб, — но нямаше как… Оттогава още възневидях и попа, и чорбаджията. Колкото и да бях старателен в работата си, чорбаджията винаги намираше за какво да ме ругае и в края на краищата да не ми даде обещаните дрешки.“
Отначало учи в родното си село, а след това завършва прогимназия в Раднево през 1919 г. С благословията на майка си, с торбата хляб и шаечните дрешки, Начо заминава за Бургас, за да продължи образованието си. Там участва в събиране на помощи за стачкуващите бургаски железничари. Записва се в търговска гимназия. Учи и работи в търговска къща — отначало обща работа, а по-късно и счетоводна. И от този чорбаджия той запазил лоши спомени. По-късно започва да води сметките на ученическата трапезария, срещу което получава безплатна храна. Така в 1923 г. завършва с много добър успех търговската гимназия в Бургас.
В Бургас Начо получава и своята първа идейна закалка. Още като ученик в гимназията е приет за редовен член на комсомолското дружество „Карл Либкнехт“ през 1920 г. „Едва тогава, казал той, и аз се почувствах човек, започнах да виждам известни перспективи пред себе си и смисъл в живота — в борбата за по-щастлив човешки живот за себе си и за своите братя пролетарии.“
Веднага след завършване на гимназията Начо Иванов отива в София през 1924 г., за да продължи образованието си в Свободния университет. Включва се активно в дейността на комсомолската организация, в лозенската секция на вече забранения БКМС. На следната 1925 година обаче е арестуван и осъден на 5 години затвор по процеса на комсомолците. На 18 февруари 1926 г. е амнистиран. Излязъл от затвора, Начо Иванов с кипяща енергия се заема с възстановяването на работническите организации, на които фашистката реакция беше нанесла тежък удар след априлските събития 1925 г. Той участва активно в създаването на Работнически младежки съюз през 1928 г. и е избран за член на ЦК на РМС и за секретар на Софийското дружество. Редактира вестник „Млад работник“.
Особено активно Начо Иванов участва в изграждането на Независимите работнически професионални съюзи. През 1927 г. той е избран за член на НРПС и известно време е редактор и урежда организацията по отпечатването и разпространението на профсъюзния орган вестник „Единство“. През 1930 г., като член на българската делегация, той участва в работата на конгреса на Профинтерна в Москва.
През 1933 г. той вече е секретар на НРПС Начо Иванов и като такъв е един от непосредствените ръководители на много работнически стачки. Тук с особена сила се разкриват качествата му като пламенен агитатор и ръководител на борбата за изграждане на единен пролетарски фронт, в организиране на стачните борби на текстилните работници от Сливен и Габрово. Той осъмва и замръква в клуба на НРПС натоварен с най-различна организационна работа, провежда събрания и конференции с ръководствата на шивашките и обущарски работници, текстилците и металиците, строителите и тютюноработниците. Присъства на техни заседания, на заседания на стачните комитети и работнически събрания. Думите му тежат, печели всички, с които има работа. Другарско чувство, дълга да подпомогне нуждаещите се , Начо проявява без шум, тихомълком, без да се забележи. След преврата от 1934 г. ръководи Централната синдикална комисия при ЦК на БКП. През 1936 г., той е избран за член на ЦК на БКП.
Целият свой съзнателен живот Начо Иванов прекарва в борба и страдания. В периода 1937 – 1943 г. многократно е арестуван и интерниран. Арести, побоища, затвори, концлагери и нелегална, борба се менят едно след друго. Те, заедно с напрегнатата работа сериозно подкопават здравето му и той заболява от туберколоза. Известно време се лекува в с. Искрец. Тревожи се, че не може да работи. Но остава бодър, изпълнен с решителност да пребори болестта. „Плеханов – казва той – писал книги при 40 градуса температура, а аз с 38 градуса ли ще се предавам“. И наистина, със силна воля и дисциплина в режима успява да спре процеса, стъпва на краката си и наново се хвърля в борбата.
Особено тежък и напрегнат е неговият живот през последните няколко години. От 1938 г. до 1941 г. е 6 пъти интерниран, като последният път прекарва две и половина години непрекъснато в лагерите Гонда вода, Еникьой и манастира Св. Кирик, Асеновградско, от където през есента на 1943 г. успява да избяга, за да се включи отново в нелегалната борба.
През пролетта на 1944 г. той излиза партизанин. Отначало като политкомисар в Трънския отряд, след това като делегат в Югославия при английската мисия за доставка на оръжие. Участва в похода на II Софийска бригада, която на 23 май 1944 г. е разбита при с. Батулия. Цяла седмица Начо заедно с група другари: Йорданка Николова, Владо Тричков, Гочо Гопин, Валентин Андреев и др., общо към 16 души, гладни, изтощени от 15-дневния непрекъснат поход и битки, водят героични боеве за пробиване на обкръжението.
Начо загива на 1 юни 1944 г. в сражение край с. Литаково, Ботевградско. Лобното му място остава неизвестно и до днес.
Начо Иванов завинаги ще остане един прекрасен ръководител, твърд комунист и любим другар на работниците. Със своите ценни качества той се издига между най видните наши профсъюзни дейци.
Източник:
- Албум „Те не умират“, издание на Окръжния комитет на БКП – Бургас, 1963 година
- Спомени на С. Богданов от 1968 г.
- Материали от интернет
