Спомените на бойната й другарка Митка Гръбчева
Една нощ се прибрах късно от вълнуващо обсъждане на книгата ми в Благоевград.
И в доклада, и в многобройните изказвания, в целия претъпкан салон проличаваше искреният интерес на читателите към спомените ми. Говореха работници, стари и млади, и аз щастливо усещах, че те са развълнувани, доволни, дори възторжени от нашата среща.
Думата взе един гражданин и ме помоли да разкажа нещо повече за Виолета Якова – Иванка.
Трепнах неволно. Усетих, че гърлото ме стяга, че очите ми се изпълват със сълзи. Овладях се с мъка, помълчах малко и отвърнах, че има неща, за които ми е много трудно да разказвам, че Виолета Якова е заела най-чувствителното кътче от сърцето ми, че пазя това кътче и ще го пазя до последния миг на живота си. Казах, че за нея никога не съм говорила на събрания и може би никога не ще говоря. За нея ми е трудно да пиша, камо ли гласно да разказвам.
Обсъждането на книгата продължи дълго.
Сбогувах се с другарите и влязох в колата. Отворих прозорчето, за да ме обветря хладният свеж въздух. Потеглихме. След време шофьорът съвсем кротко се опита да ме заговори. Отговарях му кратко, повече с „да“ или с „не“. Все си бях мислила, че с времето спомените за Виолета ще поизтлеят. Но ето че днес бе достатъчен един въпрос, огънят се разгоря и усетих просто физическа болка.
Пристигнахме в София. Извиних се на момчето за мълчанието си. Отключих вратата и на пръсти влязох в дома си. Съпругът ми отсъстваше от София, децата спяха дълбоко и спокойно. Но аз не можах да заспя. Отворих шкафчето, където държа архивите си, извадих папките с писмата и започнах да ги прехвърлям едно по едно…
„Другарко Гръбчева,
Пишат ви комсомолците от VIII клас при училище Петър Берон“ в с. Осенец, окръг Разградски. С особен интерес и внимание прочетохме вашата книга. Много от образите ни направиха силно впечатление, оставиха незаличими следи в нашето съзнание. Не ще забравим никога Виолета – девойката, която поставя над всичко борбата за народна свобода, девойката, която дарява младия си живот на великото дело…“
„Милая Митка,
С каким неослабным вниманием и интересом я прочитала написанную кровью сердца, волнующую книгу „Во имя народа“!
Болгарский народ, как и русский, всегда стремился к свободе. Порабощение для него – гибель.
Сколько мужества, стойкости, преданности к Родине проявил он в дни оккупации!
Низко склоняю голову перед светлой памятью Виолетты…
Крепко обнимает вас журналистка Галлина Батычко
гор. Кисловодск ул. Чернишевского“ 16“
„Уважаемая Митка Грыбчева,
Пишут вам члены Клуба интернациональной дружбы школы № 11 города Владимира…
Мы просим написать нам где и когда вы познакомились с Виолеттой, какой она была в партизанском отряде, что любила делать.
Если у вас есть фотография Виолетты Яковой, мы были бы очень благодарны вам, если вы нам се пришлете, потому что мы решили оформить альбом о жизни Виолетты Яковой…“
„Разкажете за Виолета, разкажете за Виолета!…“
Станах от масата, изгасих лампите и излязох на балкона. Обърнах очи към небето с безбройните му звезди, после погледът ми неволно се плъзна към Витоша. Загледана към нея, аз просто не усетих как се пренесох там, над хижа „Момина скала“. Там, където в една ранна, много ранна утрин ние с Виолета се измъкнахме от хижата, без да ни усетят Славчо и Станьо. Искахме да си намерим подходящо кътче, където двете да дочакаме изгрева. Стигнахме до едно възвишение и там седнахме. Птиците чуруликаха, пролет идеше. Душите ни преливаха от възторг. И там Виолета замечта на глас за свобода, за училище, за университет, за онзи здравен дом, в който тя, милата, ще бъде лекарка и от все сърце ще раздава здраве и щастие на хората… Неочаквано си спомни за дупнишките тютюневи складове, откъдето беше минала и самата тя… Как един ден ще издейства чисти и просторни помещения, хигиенични трапезарии и безплатно лечение в държавни болници, където тя ще бъде лекар.
Милото момиче, то мечтаеше не само за професия, но и за семейство. Беше вече обикнала непоявилия се момък. Представяше си го черноок, висок, силен.
Погледнах я, в очите ? блестеше радостна сълза. И аз се разплаках!
Наскоро прочетох стихотворението на поета Тодор Цолов „Хижа „Момина сълза“ и го свързах с моята Виолета. Не знам дали ще допадне на читателя, но аз имам особено сантиментално отношение към него.
Хижа „Момина сълза“
Край хижата едно момиче пее
най-хубавата песен на света.
Гласът му нежно въздуха люлее
то вика своето момче звезда.
Стаиха дъх, заслушаха горите,
реката кротна своя ромон благ.
Пчела-надежда пърхаше на ситно
от цвят на цвят, лети от бряг на бряг.
Букет божури стиска до гърдите,
в очите вакли грее радостта.
Напразно зъбят се отвред скалите
и рони камъчета завистта.
Девойката е млада, не отрича
и чака вятъра като бреза…
Пък нека тази хижа се нарича
със името си „Момина сълза“…
И ето че се реших да напиша още нещо за Виолета. Да пиша за нея все пак ми е по-леко. Когато болката свие сърцето ми, ръката ми ще спре…
ВИОЛЕТА ЙОСИФОВА ЯКОВА е родена на 2 юни през размирната 1923 г. в Дупница. Баща ? починал още когато тя била невръстно дете. И за кой ли път нашата история започва да се повтаря. Майката припечелва мизерно, Виолета е принудена да изостави училището и да отиде сред отровния въздух на тютюневите складове. Условията били мъчителни за здравите и силни жени, камо ли за слабичкото тяло и крехките дробове на Виолета. Но нямало как.
През 1939 г. се преселват в София. Шестнадесетгодишна, Виолета постъпва на работа като шивачка. После всичко звучи познато. Връзки с млади хора от нейната среда. РМС. Кръжоци. Самообразование. И заедно с всичко това започва да зрее една мисъл, една идея. Мисля, че за всичко това няма по-точна дума от самообричане на борбата. Виолета решава да отдаде на партията всичко – и живота си! – сякаш изцяло завладяна от страшния призив: „Нека земята да гори под краката на хитлеристите!“
Първите комсомолски и партийни поръчения на Виолета са да извършва саботажи навсякъде, по всяко време и с каквото може! Ставаше въпрос да се унищожава онова, което беше предназначено за хитлеристката армия.
Днес може на трезвия и пресметлив читател да се сторят нищожни възможностите на една обикновена работничка. Други ще намерят усилията и дори смешни. Нека си мислят каквото си щат. Ние разсъждавахме по-просто, без увъртания – един чифт унищожени ръкавици означаваше един немски войник на Източния фронт с голи ръце. Така че ако хиляда работнички няколко пъти в месеца извършат по един малък, наивен саботаж, въпросът изведнъж става друг. И изведнъж рискът започва да има смисъл.
В така наречения „Ташков чифлик“ в софийския квартал „Красна поляна“ беше складирано голямо количество сено, предназначено за немските войски на Източния фронт. Една младежка група се наема да го опожари. Виолета е с тях.
Сеновалът пламва от всички страни.
Последват арести и побоища. В полицията биват натикани много заподозрени. Виолета не е между тях. От РМС я предупреждават, че между арестуваните може да се намери някой, който да проговори и да спомене нейното име. Тогава тя минава в нелегалност.
И постъпила правилно. Защото действително името и било назовано. На последвалия процес Виолета Якова е между обвиняемите и получава задочна присъда.
Готовността на Виолета за борба докрай е покъртителна, качествата ? не подлежат на съмнение и скоро тя е включена в бойната група със специално предназначение.
Спомням си първата ни среща, сякаш беше вчера. В подножието на Витоша Славчо Радомирски и Станьо Василев водеха със себе си една нежна девойка. Тя протегна ръка към мене и ми се представи:
– Иванка.
Не съм разсъждавала за така наречената обич от пръв поглед, но аз наистина обикнах Виолета, преди още да сме си разменили по няколко думи. Тя беше моята първа бойна другарка. От тогава до часа на нашата раздяла ние, четиримата, бяхме все заедно. Чувствахме се като едно семейство – двама братя и две сестри.
Витоша и Люлин бяха нашият общ дом. Там, по-далече от софийската полиция, ние получавахме подслон и можехме дори да отдъхнем. Там понякога младостта си казваше думата, ние като че ли забравяхме кои сме, какво сме, как смъртта ни дебне на всяка крачка, как дори тук, в планината, съвсем не сме на безопасно място. Запявахме любими песни, смеехме се като деца. И ако в такъв миг ни видеше някой непосветен, предполагам, никога не можеше да си представи, че в анораците ни се крият пистолети и бомби.
С бойната група Виолета участва в още една акция, свързана с огън. Става дума за опожаряването на един склад за кожуси на улица „Лавеле“ в центъра на столицата. Складираните там кожухчета били предназначени за Източния фронт, за немците. Фрицовете нямаха късмет. Кожухчетата се превърнаха в пепел.
От книгите на Славчо Радомирски и от моята книга е известно в какви смели акции участва Виолета. Ликвидирането на предателя Никола Христов, на генерал Христо Луков, на полковник Пантев е описвано, преразказвано, няма да се спирам на това. Не мога обаче да се сдържа, дори и с риск да се повторя, да не си припомня с тебе, читателю, последните месеци от героичния живот на моята скъпа Виолета Якова.
Виолета беше особено момиче, човек се изумяваше от това, че в нея бяха съчетани миловидност и нежност, стройно женско тяло и заедно с всичко това суровост, решителност и мъжка енергичност. Като че беше родена и за любеща съпруга, и за стоманен боец.
Виолета се обличаше с вкус. Може би професията ? помагаше за това или по-скоро едно вродено чувство за красота. Тя умееше да носи дрехите си така, че колкото и скромни да бяха те, винаги изглеждаше елегантна. Трудно беше на минувачите по софийските улици да допуснат, че тази хубава девойка, която виждаха насреща си, всъщност е една обикновена работничка и необикновена конспираторка. Е, може да им е правело впечатление, че се движи винаги с ръце в джобовете, но тогава това беше модно. Изглежда, че и многото джобове са били на мода!
Тя си знаеше „цената“. За всяка година от живота й полицията бе определила по петнадесет хиляди лева. Триста хиляди лева за живота на едно девойче!
Нито веднъж в живота си Виолета не каза: „Стига толкова! Направих всичко, което беше по силите ми!“ И никой нямаше да дръзне да ? противоречи. Тя толкова пъти беше рискувала живота си, толкова пъти е била на границата на смъртта, толкова пъти беше довеждала до отчаяние и бяс полиция, управници, власт, че можеше спокойно да се оттегли.
Бойната група беше понесла тежки удари. По решение на ЦК на БРП тя трябваше да престане да действа. Пред нас съществуваше избор или да отидем при партизаните, или да се укрием някъде, където полицията дори не би подозирала за съществуването ни, и да изчакаме събитията.
За Виолета Якова вторият изход не съществуваше. Това просто бе против природата ?, против същността ?. Тя не можеше да допусне, че трябва да чака свободата някъде скрита, на спокойно и тихо местенце.
Тук ще направя едно отклонение. То е нужно заради истината, заради чистото знаме на борбата. Имаше хора, които не пожелаха да отидат при партизаните. Те действително сметнаха, че са сторили каквото са могли, че след като са гръмнали няколко пъти против врага, това е достатъчен атестат за тяхната борческа дейност.
В книгата си „Не всичко може да се забрави“ командирът на отряд „Георги Бенковски“ Нецо Гарвански пише: „Да убеждаваш хората по онова време, когато полицията и жандармерията вилнееха и разнасяха партизански глави по градове и села, никак не беше лесно.
Да, приканвахме ги, говорехме им, обяснявахме им, че в името на нашето бъдеще, на нашата власт трябва да се отзоват на призива на партията. Много от тях последваха нашия пример, но имаше и такива, които изслушваха докладите и призивите ни, но накрая се умълчаваха. На нас ни беше ясно, че не всички ще се решат да станат партизани, но не допускахме, че наши другари ще се огънат и вместо в партизанските отряди ще предпочетат да отидат в армията.“
Сега си давам сметка, че всичко това е било, дето има една дума, човешко. Да отидеш партизанин, това означаваше глад и студ! Да спиш зиме и лете под открито небе, да те вали дъжд и сняг, да прогизваш във вода, да се вледеняваш. Това означаваше сражения, писък на куршуми, засади, ловни дружини, наказателни роти. Това означаваше кръв и рани, болест и смърт. Естествено е, че ще се намерят хора, конто изобщо няма да могат да си представят такова съществувание. Човешко е наистина. Но когато един ден след свободата срещнеш такъв стар познат и той гордо ти заяви, че е бил славен борец, че е лял кръвта си за тази мила свобода и сега очаква да му се въздаде заслуженото. Тогава? Тогава, драги читателю, щем не щем, ще признаем, че и това е човешко, и ще ни заболи, защото ще си спомним за Станьо и Гуджо, за Валентин и Гек, ще си спомним за Виолета и ще ни стане ясно, че от много човещина се петни тяхната свята памет.
Двете с Виолета заминахме за отряда „Чавдар“. Аз не знаех, че нея вече я мъчеше остра стомашна болка. Не мина седмица, и кризата стана явна за всички. Виолета не можеше да остане повече в отряда. Изпратихме я обратно в София. Разделихме се с нея, с моята мила Иванка. Обещахме си, че при първа възможност ще бъдем пак заедно. За жалост съдбата не ни я предостави.
Едва укрепнала, Виолета установява връзка със Славчо Радомирски и двамата заминават за Трънския партизански отряд. Малко по-късно те слагат началото на Радомирския партизански отряд. Преодоляват големи трудности през първите месеци, когато набирали бойци, когато осигурявали ятаци и помагачи.
Опитната в нелегалната дейност Иванка се нагърбва с апостолска мисия. Тя обхожда селата в Радомирска околия и създава пряка връзка между отряда и ремсовите и партийните организации. Скоро избуяват цветята на Иванкината пролет. Към отряда се отправят все повече и повече младежи, създадена е здрава организация от ятаци и помагачи.
Освен като организатор Иванка участва и в сраженията на отряда. На няколко пъти е ранявана и въпреки това успява да застане наново в бойните редици. Младежите я обикват и упорито следват нейния пример.
В района на село Долна секира една група от около петнадесет партизани се откъсва от отряда. Сред тях е и Иванка. Районът е блокиран от полиция и войска. Придвижването на групата е свързано с извънредно голям риск. Налага се да се укриват и да изчакват. На третия ден от изолацията партизаните привършват и последните хранителни запаси. Положението им става бедствено.
Тогава Иванка решава да рискува. Тя и още двама партизани се промъкват през обръча. Свързват се с ятаци и всеки дал каквото могъл да отдели. Тримата се връщат благополучно и доставят провизиите на другарите си. Така благодарение на смелостта на Иванка и на двамата партизани групата успява да дочака края на блокадата и да се измъкне невредима.
Веднъж Иванка и Славчо Радомирски отиват на явка с един от ятаците. Но за зла участ сбъркват паролата. Ятакът помислил, че е попаднал в клопка, и стрелял по тях. Двамата партизани тръгват обратно към планината и чак когато стигат на безопасно място да отпочинат, Иванка показва на Славчо кървящата си рана. Един от куршумите на ятака я бил засегнал, но тя дори не изохкала. Кръвта се стичала от раната, но Иванка безмълвно следвала Славчо Радомирски.
Командирът е объркан и ядосан. Как е възможно толкова време да мълчи и да стиска зъби! Възможно било. Заради раната си Иванка не искала да създава грижи на другаря си.
След като се излекувала, Иванка провежда конференция с младежите от село Кондофрей на 14 юни 1944 г. При завръщането си в отряда тя попада на засада. Измъква пистолета си и открива огън. Куршумите ? са точни. Един от полицаите рухва на земята. Последва го втори. Патроните в пълнителя на пистолета ? свършват. Тя посяга към джоба си, за да го смени. Губи ценни секунди. Един от полицаите успява да я нарани. Вторият се нахвърля върху нея. Останалите я обкръжават. Девойката пада на земята.
Полицаите тържествуват. Хванали са „шумкарка“! А наградите за живите бяха по-големи, отколкото за отрязаните глави.
Разбират, че Иванка е сама, че зад клоните на дърветата не ги грози друго дуло. Поуспокоени, двама-трима отиват при простреляните си колеги. Останалите завличат Иванка на по-закрито място.
Тогава мерзавците стигат до цинизъм. Раздират и смъкват дрехите на момичето!
Последват гаври, въпроси и плесници. Иванка мълчи. Тогава най-гадният между тях измисля нещо още „по-достойно“ да я изнасили пред очите на останалите. Знам, че е кощунство да споменавам такива факти, когато пиша в памет на Виолета Якова, но читателят ще ме разбере. Трябва да се знае истината за извергите, срещу които ние се борихме, за техния морал и за животинския им лик. Впрочем, защо да обиждам животните!…
Полицаят помъква Иванка към една долчинка. За негово учудване, тя не оказва съпротива. Той тъпо се възгордял от победата си, предвкусвайки насладата. Неочаквано Иванка се изправя на крака и побягва към гората.
Останалите полицаи обаче били съвсем наблизо и откриват залпов огън. Тежко ранена, цялата в кръв, Иванка пада. Нямала вече оръжието си, нямала „последния куршум“.
Похотливият полицай загубва желанията си и решават да я откарат до селото, за да я предоставят на своите началници. Превързват я надве-натри и я помъкват. Бързат, за да я доведат жива.
Там особено се отличават при разпита. Използват всички средства – от побоя до обещанията за милост, за да накарат Иванка да проговори. И тя наистина проговаря, като в лицето на палачите изкрещява, че нищо няма да узнаят от нея, че партизаните, са хиляди и навсякъде, че идва денят за разплата.
След като разбрали, че усилията им са напразни, полицаите изпращат партизанката едно посиняло тяло, пронизано от куршуми и смазано от палки – в Радомирското полицейско управление. Полицейският бич се оказва безсилен, електрическият ток – също.
На 18 юни 1944 г. Виолета Якова – Иванка е отведена в околностите на Радомир. Убиват я по толкова жесток начин, че сега ръцете още ми треперят. Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове. Заравят я в ямата на парчета, за да скрият завинаги тялото на мъртвата. Не успяват!
Родната земя най-сетне приютява изтерзаното и разкъсано тяло. Мъките й свършват. Вярата остава жива.
Днес в Радомир има паметник. Ако човек се взре в неговите гранитни форми, би трябвало да знае, че тази двадесет и една годишна девойка имаше нежно тяло, от гранит беше само нейната вяра.
.
Из книгата „Закъснели отговори“, Държавно военно издателство, 1984, стр. 70–79
Извлечение подготвено от Марин Спасов
