…….защото другата „половина“ е била вече унищожена след 9.06.1923 (око за око, зъб за зъб)
Срещу бездушната лавина на фашизма се изправя духовният елит на нацията: кабинетни интелектуалци, хора на перото, депутати, юристи, учители. Нямало е място за илюзии: септемврийският погром е кънтял в ушите им. Те приемат сражение, което — по логиката на очевидното — предварително са загубили. Това е бунт не само срещу насилническата обществена система, но и срещу догмите на «здравия» разум.
А писмата лежат разтворени върху моята маса, редовете в тях споделят, разсъждават, питат. . .
НИКОЛАЙ ХРИСТОЗОВ „ПО ДИРЯТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ“
«Разкажете за зулумите на полковник Дипчев и капитан Кубадинов, които дойдоха през 1925 г. в нашето село Борима и извършиха много убийства и палежи! Тяхното дело се гледа след Девети септември в Троян и те получиха заслужена присъда — смърт. . .»
«Между Янтра и Росица бяха убити по заповед на Стоян Тахрилов много младежи-антифашисти от Лясковец: Георги Пъргов, Димитър Матров, Иван Топалов, Коста Казанджиев, Марин Прапинов, Моско Рашев. . . общо 13 души. . .»
«Днешното поколение трябва да знае за героите-мъченици от Радомирския край, загинали през 1925 г. Това са: ръководителят на околийския единнофронтовски комитет Георги Христов, убит при «опит за бягство» по шосето зад казармите. . . Иван Николов, студент по медицина, удушен с кабел в полите на Люлин. . . Захари Гайдаров, застрелян край шосето от Пирдоп за Златица. . , Пано Василев, убит от полицейски агент в София…»
«Работехме заедно с Петър Абаджиев като стругари във Военния арсенал. . . Спомням си неговите думи: «Трябва ли да ги гледаме как ни избиват като кучета по улиците!. . . И ние ще мъстим!» Имаше буен характер и ходеше винаги въоръжен. Той беше човекът, който постави адската машина в църквата «Света Неделя». Историята справедливо го осъжда за това. Но нима действията и терорът на фашистите не бяха стократно по-брутални! Именно тяхната власт бе незаконна, а не борбата срещу нея. . . След атентата емигрира в чужбина и се завърна след Девети септември като полковник от Червената армия. Скоро след това загина при автомобилна катастрофа. . .»
«В априлските събития Бяла Слатина даде скъпи жертви: Стефан Минковски, Павел Стефанов, Цани Иванов. . .»
«По време на априлските събития е извикан «за справка» в полицията Мико Петков, който на 9 юни е бил секретар на БЗНС и народен представител. И той изчезва «безследно». Бил е инвалид от войната, с протеза на единия крак. . .»
«За Илиянския форт зная, че там имаше един голям бунар, който се беше сринал. По едно време вдигнаха нашите войници от конюшнята с воловете и конете и ги пратиха уж да сеят овес, нема ги около една седмица. По-късно дойде един от тези войници. Димитър Мутов. Обръща се, оглежда се като уплашен кон. . . «Какво бе, Муто, посяхте ли овеса?» — питаме ние. «Абе не сеяхме овес, а погребвахме хора в онзи бунар. Не смеех да слезна, но един офицер ми извади оръжието и аз слязох в бунара, пуснаха ме с едно въже. Аз долу редя труповете — цивилни, мъже, жени. . .»
«Елате в нашето село Ленково. Ще намерите много материали за събитията от 1925 г. Нашият край и специално селищата около Дунава са дали много, много жертви. За съжаление съвсем малко е писано за тях. . .»
«Във военната гълъбарна станция край Видин бяха арестувани около петдесет души. През май 1925 г. изведоха на двора Георги Косовски, Иван Хаджийончев и Христо Джамов, вързаха им ръцете, после ги завърза-ха един за друг и ги натовариха на една каруца. . . По-късно разбрахме, че са ги откарали извън града и са ги убили с ножове. Гробът им е неизвестен. Доскоро знаех, че техните убийци са още живи, в София. . .»
«Когато Възкресия Цанева отива при генерал Вълков да пита за мъжа си Георги Цанев, изчезнал «безследно», тя води със себе си и своя тригодишен син. Това се споменава в книгата, но са пропуснати някои много значителни подробности. Докато жената плаче за своя убит мъж, генерал Вълков прегръща детето и му пъхва в джобчето пари и бонбони. . .»
Пише ми вдовицата на Димитър Найденов. Тя разкрива една малко известна страница от дейността на големия наш публицист. След атентата в църквата «Света Неделя» той успява да се укрие. Но и така, в нелегалност, той се свързва с кореспондента на английския вестник «Дейли хералд» в България. Чрез него Найденов изпраща поредица от кореспонденции за събитията в страната. Българският публицист е владеел отлично английски език. Няма съмнение, че кореспонденциите на Димитър Найденов имат дял в решението на английската парламентарна делегация начело с Уеджууд да посети България и на самото място да се запознае с престъпленията на фашистите. «Моят другар — пише Милка Найденова — изпитваше огромно удовлетворение, че е успял да привлече вниманието на прогресивните хора в чужбина към борбата на българския народ.» Ние можем да разберем това удовлетворение: всеки акт на възмущение в чужбина е означавал нова тревога за българските властници и нова надежда за онези, над които е висяла смъртна присъда от априлските процеси.
Двадесет години по-късно, през 1945 г., при Димитър Найденов, който вече е тежко болен от туберкулоза и е на лечение в Своге, пристигат английски журналисти. Те са запомнили неговите изяви в английския печат и идват да стиснат ръката му за проявеното мъжество, за достойно изпълнения журналистически дълг. Не е трудно да си представим какво е изпитвал Найденов, когато в залеза на своя живот получава такова вълнуващо признание за дейността си на публицист и гражданин. В своето писмо-завещание той отново се връща към спомените от 1925 година: «Искам това да се знае, тъй като по-големи заслуги нямам. . .»
Мисля си: едва ли има значителен български писател, публицист и въобще човек на перото, който в онова трагично време да не е намерил начин да изрази своя протест или най-малкото своето неодобрение от действията на българските фашисти. В това убеждават и документите за поведението на един такъв писател като Кирил Христов, който трудно може да бъде причислен към общественоотзивчивите творци. Две седмици преди атентата в църквата «Света Неделя» той пише предупредително писмо до Александър Цанков: да не се вършат излишни жестокости, да не се озлобяват «толкова много хора». Отговорът на писмото е категоричен — разгневеният Цанков със специална радиограма нарежда незабавното му уволняване. «И то имайки под ръцете си медицинско свидетелство, че съм болен и че се нуждая от лекуване» — недоумява Кирил Христов. «При това писмото ми беше в съвсем приличен тон, дишаше болка. . .»
Борис Баев е един от първите ръководители на партията в Ловеч: член на околийския и окръжния комитет на БКП. Благодарение на неговата блестяща съдебна защита «враговете на държавата» от Голяможелязовския процес — 45 младежи — са оправдани. Той не отказва защитата си и на преминалия в нелегалност и обявен за «разбойник» Васил Попов с прозвището «Героя». Запознах се с проектите на трудовете, които се е готвел да напише: за Левски и неговите предатели; за деспотичните режими в политическия живот на България; за моралните опустошения от войните. . .
Арестуват го на 16 април заедно с неговия съратник, ръководителя на ловешките работници и занаятчии Тодор Кацаров. Арестуван е и целият актив на комунистическата партия в Ловеч. През нощта на 24 април двамата — Борис Баев и Тодор Кацаров — са изведени от сградата на Околийското полицейско управление. Пускат ги на улицата и «при опит за бягство» с няколко изстрела в гръб ги повалят. Кацаров е убит на място. Борис Баев е тежко ранен, лежи върху каменните плочи и моли за помощ първите утринни минувачи. . . В осем часа сутринта на «местопроизшествието» пристигат околийският началник Тифчев, прокурорът Балевски. . . «Аз съм жив, откарайте ме в болницата. . .» — обръща се към тях Борис Баев. Прокурорът дава знак, който стоящият до него полицай Иван Гагаузина безпогрешно разбира. Насъбраните хора са разгонени. Борис Баев е доубит с нож на самата улица. . .
Още същата сутрин околийският началник Тифчев телеграфира в Министерството на вътрешните работи: «Снощи към 11 часа задържаните конспиратори от Ловеч Борис Баев и Тодор Кацаров са избягали от прозореца на ареста и на сто крачки на улицата се натъкват на полицейски патрул, който след предупреждение открива огън и ги поваля мъртви на земята. Наредих дознание. Улики за престъпление няма.»
Очевидци твърдят, че дори и след ударите с нож Борис Баев бил още жив. Откарали го в конюшнята на Околийското управление и там отново го простреляли с няколко куршума. После го натоварили в закрита каруца и под конвой от стражари тръгнали към гробищата. Очевидци убеждават, че и тогава Борис Баев бил още жив: повдигал капака на каруцата и размахвал ръката си. . . Пак от разкази на свидетели научаваме, че старши полицаят Никола Голийкоолу заповядал каруцата да се отправи към болницата, защото целият град бил вече настръхнал от злодеянието на властта. А в болницата лекар-фашист по заповед на Тифчев прерязал аортата на врата му. . . И едва тогава настъпил краят на Борис Баев.
«Аз съм на седемдесет години и помня онези страшни дни.. . През 1925 г. в село Дъбница, Гоцеделчевско, стана масово клане. Една нощ извели около 30 души в околностите на селото, накарали ги да изкопаят яма за гробница и както копаели, така ги застреляли. Заровили ги и извикали стопанина на нивата да изоре най-напред пръстта над ямата, за да се затрият следите. Заплашили го, че ако каже някому, ще бъде застрелян. Обаче като орял, воловете пропадали до колене в кръв, а в това време полският минава и пита какво е това, селянинът казва: Трай, не казвай на никого какво си видял, защото ще ни убият и двамата. . .
Проговориха чак след 19 години, на Девети септември. Бяха направени разкопки и откриха костите на 30 души, между които и на една учителка.
Сега костите им са пренесени в гр. Гоце Делчев и погребани в градинката до пазара. Обаче мястото е буренясало. . .» (Ст. Каракашев).
«Комунистът Никола Чивчиев беше легендарна личност в нашия край. Когато рецитираше едно стихотворение в салона на старото училище в Ахтопол, полицаи стреляха срещу него. Куршумите минаха през буйната му коса, без да го засегнат. . . 1925 година го завари секретар-бирник в Ахтопол. На 5 май го арестуват и след жестоки мъчения го повеждат заедно с Панайот Пеев през гората, за да покаже къде има скрито оръжие. По пътя двамата незабелязано от полицаите се развързват и побягват: Панайот през гората, Никола — към морето. Панайот вижда река и измъчен от жажда, се навежда да пие. Залявят го. Ceгa е жив. А Никола Чивчиев е убит на скалата край морето, където сега се издига скромен паметник. . .» (Хр. Ата-насов).
«Ето как е станало убийството на Димитър Захариев, общински съветник-комунист от Хасково: Една вечер платеният убиец, старши стражарят Димчо Бонев, укрит под една кола, изскача срещу минаващия по улицата Захариев и опира пистолета в гърдите му. В същото време му поднася предварително написано заявление за оставка от поста общински съветник. Захариев категорично отказва да подпише заявлението със следните думи: «Аз мога да напусна поста си само ако тези, които са ми възложили своята защита — работниците, — ми наредят». В отговор последвал изстрел. Убиецът е получил десет хиляди лева за това убийство лично от кмета на града Христо Бардучки. . .» (Гр. Димитров).
«В ареста на Горна Оряховица бяхме задържани много антифашисти от целия Великотърновски окръг. Бяхме насъбрани в тесни килии. . . Щом настъпваше нощта, с ужас очаквахме повикването на «следствие», тоест за мъчение. . . Военен комендант беше поручик Дюстабанов, звяр и палач. Няколко нощи пред ареста чакаше камион да ни откара край река Янтра, където да бъдем избити. Но под натиска на някои от управниците, които проявиха човечност, искането на поручик Дюстабанов да бъдат избити 20 души не се осъществи изцяло. . .
Една сутрин стражарите ни показаха въжетата, с които щяхме да бъдем навързани. Започнаха да откарват един по един арестуваните на «следствие» в 4-та рота във Велико Търново. Така изчезнаха «безследно»: Слави Райков от с. Стражица, Марко Райчев и Стефан Мутафов от Горна Оряховица, Димо Кьорчев от Лясковец. Убийствата са ставали по същия начин, както в София: хвърляне на въже около врата, теглене от двете страни, удари в гърба и гърдите до издъхването на жертвите. След това с вързани камъни на врата са били хвърляни в Янтра. . .
В 4-та рота бяха избити още: Паню Драгнев, Христо Кисьов, Христо Рогев, Пеню Вълев. Съобщавам само имената, които са пропуснати във вашата книга.» (М. Дой-чинов).
«Моят братовчед Тодор Атанасов, един от основателите на Военната организация на партията, е убит в София през 1925 г. в избата на училище «Фотинов». Той е бил премазан между два валяка с бодлив тел. . . Това ми е разказвала моята сестра Райна Делчева, която живее в София. . .» (А. Паскалев).
«Мисля, че ще бъде справедливо там, където споменавате името на Владимир Зографов, да отбележите още нещо, поне още малко нещо за него. Не защото е от моя град Трявна, а защото той е човекът, който организира у нас първата нелегална печатница, а след атентата през 1925 година става войвода на сливенската чета «Народен юмрук». . .» (В. Христова).
«Току-що бях завършил гимназия. На 24 май ни разпуснаха за матура, а на 25 май ме арестуваха. Държаха ме около месец в комендантството на Хасково, на тавана на сградата на братя Симонто, в центъра на града. В долните етажи се извършваха разпитите и екзекуциите. И там имаше удушвания, чувахме стоновете на умиращите. След това хвърляха труповете от прозореца и стреляха след тях. И тук бучаха цяла нощ черни камионетки. . .
Един ден видяхме от едно прозорче шумно шествие на автомобили, натоварени с войници. Те носеха набучени на ножове глави на четници от четата на Митьо Ганев. Картината беше страшна. . .» (Ас. Паскалев).
«… В книгата би трябвало да намери място и Иван Манев, политически секретар на ЦК на БКП в онези години. . .» (Ст. Желев).
«За да заглушат нашите писъци, агентите бяха вързали в двора на Дирекцията на полицията две големи шарени кучета, които при случай биеха и те квичаха много силно.
Не съм съгласен с твърдението, че е нямало изгаряния на наши другари в парното отопление на дирекцията. През месец май и в най-горещите дни палеха пещта, като отваряха радиаторите и затваряха прозорците в килиите. Това не можеше да бъде случайно. Никой не смееше да отвори прозорец или да изключи радиатор, защото агентите непрекъснато проверяваха. Искаха да се задушим. Отвън на двора контролираше Черното Павле и само ако някой се осмеляваше да наруши заповедта, той се втурваше като звяр в килиите и биеше с юмруци и тояга. . .» (Ив. Карапетров).
През една майска нощ на 1925 г. бяха убити първенците на Хасковската земеделска дружба: Коста Янчев, Христо Попов, Кирчо Латев и Благой Петров.
Арестуват ги и ги затварят в конюшнята на полицейския участък в еврейската махала. Когато настъпва нощта, трима полицаи се нахвърлят върху тях и с приготвени от по-рано въжета ги избесват. В това време пристига нарочно нагласена кола с копачи и лопати. Натоварват труповете и ги погребват под един надвиснал бряг, като събарят пръстта върху труповете. След това излизат на харманлийското шосе срещу Земеделското училище и с изстрели създават лъжлива тревога, че арестантите са избягали. На другия ден разлепват полицейски съобщения със следното съдържание: «Хитрите дружбаши, възползвали от лунната светлина(?), пробили тънките стени на конюшнята и избягали. Молим гражданството да съобщи на властта, ако види или узнае нещо за бегълците.»
След Девети септември бяха заловени и тримата палачи, участвували в убийството: Георги Черното, станал пазач на текстилна фабрика в Сливен, Киро Арнаудов, пазач на тютюнев склад в Кърджали, Димчо Бонев, полицейски стражар в Хасково. Конвоиран от милиционери на път за Хасково, Георги Черното се хвърля от прозореца на влака в движение. Надава се внезапна тревога, влакът спира и убиецът е отново прибран в купето. И тримата бяха изправени пред съда в Хасково. . .» (Ал. Пенев).
«Златан (Зако) Гайдаров от Пирдоп беше убит от полицаи «при опит за бягство» край шосето за Златица. » (П. Попов).
«. . . През една нощ на 1925 г. извеждат извън града Слави Василев и жена му Иванка и при един кръстопът ги убиват. Слави Василев беше общински чиновник в Ловеч. . .» (М. Узунов).
«Трябва да се говори открито и за неблаговидната роля на църквата по онова време. Анатемите, църковните молебни за възхвала на Борис III, проклятията срещу комунисти и леви земеделци — всичко това е част от картината на 1925 година. А организираният с благословията на г. г. митрополит Стефан митинг на придворната буржоазия, която ревеше неистово пред двореца след покушението в Арабаконак — не беше ли една психологическа обработка на обществото в навечерието на априлските погроми?. . .» (К. Тотев).
«Поколенията трябва да знаят повече за Иван Христов Мандов, организатор на партията в Средногорието, а след това секретар на Ючбунарската секция на БКП в София. Той организира нелегалната партийна печатница, участвува във Витошката конференция на партията. . . Арестуван по време на априлските събития, на 21 април 1925 г. е изведен от Дирекцията на полицията и оттогава не се знае нищо за него. . .» (А. Янев).
«Убиха го. . . Убиха го. . . Там, на улицата, лежи прострян, до него Борис Баев лежи и вика за помощ. Никого не пускат. Стражарите ме блъскаха, удряха. . Не можах да си видя моя хубав син, моята радост и надежда. . .»
На следната нощ избухна пожар: гореше шивашката работилница на Данчо Вълев. Неговият син Васил беше много добър приятел на брат ми. Сутринта прочетох във в. «Утро», че моят брат Тодор Кацаров «избягал от участъка, запалил дюкяна и бил убит при опит за бягство. . .» Оттогава не вярвах вече на нищо, което пишат фашистките вестници.
Един ден през май същата година майка ми беше отишла на нивата. Тя често ходеше там, далече от погледите на хората, и плачеше за бати. Привечер си дойде малко изплашена. Викна ме в стаята, затвори вратата и ми каза «Днес, като копаех и плачех, някой ми изшитка от горичката на горния край. Обърнах се. До липите стоеше един мъж със зелени дрехи, брадясал. «Не плачи, бабо! — каза ми той. — Ела по-близо!» Видях, че зад него стояха още двама души. Седнахме ниско в храстите. «Не се плаши, продължи непознатият, ние сме добри хора. Ще отмъстим за твоя син. Гледай, че след три дни ще бъде убит околийският началник. Ако имаш сега малко хляб, дай ни!» Дадох им парчето хляб. А той казва: «Аз съм Тинко Симов. Не казвай никому, че си ме видяла. Друг път, като идваш, носи повече хляб!. . .»
Действително след три дни научихме, че околийският началник Тифчев бил нападнат, но по една случайност се спасил. Били убити старшията и двама стражари, които го придружавали.
«. . . За първи път видях генерал Вълков през 1943 г. в кафенето на Деде-Агач, където се събираха българите-чиновници. Възрастен, дребен човек, безличен в сивите си цивилни дрехи. Мъжете стояха близо до радиоприемника, за да слушат новините пo-добре. На общия фон от уморени лица лицето на генерал Вълков рязко се отделяше с крайно напрегнатия си израз. По-късно тази напрегнатост започнах да улавям не само в израза на лицето му, но и във фигурата, даже в походката му. . . И щом чух от жена му да казва, че в София живеят на хотел, вече бях уверена, че генерал Вълков изпитва постоянен страх от разплата. . .» (И. Димитрова).
«След Девети септември 1944 г. бившите палачи от Военния съюз избягнаха, макар и временно, народното възмездие. Но вие не сте забелязали нещо много важно: редица от тях бяха настанени след Девети септември на твърде важни, бих казал, многозначителни места: един е комендант на гара София, друг — в охраната на народните регенти, трети — директор на Общовойсковата кооперация, и т. н. Мислите ли, че това е случайно? Не са ли чакали знак от своя покровител Дамян Велчев, за да започнат отново да дърпат въжетата?. . .» (П. Кирилов).
«. . . Леля Калушка подробно ми е разказвала един случай след убийството на нейния съпруг Владимир Манов, виден деец на партията в Дупнишкия край. След задържането му тя многократно ходила да го търси в Дирекцията на полицията в София. Отначало й казвали че е откаран другаде, помня, че ходи да го търси в Плевен и на други места. Веднъж, като обикаляла около Дирекцията на полицията, тя видяла балтона на своя съпруг върху гърба на един младеж. Спряла го и погледнала дали балтонът има кръпка от вътрешната страна, каквато тя наскоро била слагала. Такава кръпка действително имало. Като видяла това, леля Калушка припаднала. Хората наоколо й помогнали да се съвземе и тя тръгнала към дома на свои близки, които живеели наблизо. На улица «Козлодуй» я пресрещнал същият младеж и смутено я попитал защо така силно се е развълнувала. Тя му обяснила. Още пo-смутен той и казал, че е беден студент и че балтона му подарил негов близък, който работел в Дирекцията на полицията. Така леля Калушка окончателно се убедила, че нейният съпруг е убит в Дирекцията на полицията. . .» (Ген.-полк. Захари Захариев)
«. . . За геройската смърт на комуниста Александър Боримечков още се помни и разправя. . .
След атентата той се укрива на Витоша, обаче след десетина дена се връща за храна. Някъде из ливадите среща кмета и бирника на с. Бояна, те му поискали лична карта, а той изважда револвера си и ги застрелва. Отива си в къщи на ул. «Константин Величков», взема укритата си след войната пушка и през нощта се промъква до Разсадника. Там начупва клони, запасва се с тях и застава на брега на изкопания канал. На сутринта фашистката полиция тръгва да го търси, обаче той владее добре оръжието и стреля в различни посоки. Фашистите вдигат тревога в целия град, като обясняват, че в канала на Разсадника са се окопали двеста души комунисти. Вдигат се армия и полиция, докарват оръдия и под командуването на генерал Лазаров цяла Булина ливада (сега Красна поляна) е обкръжена. След продължителна стрелба едно щурмово отделение се спуска към канала, но от другия бряг ги посреща точната стрелба на Боримечков. Сражението продължава до вечерта.
Когато патроните му привършват, Боримечков скача в канала и излиза към Владайската река. Но там го пресрещат кордони от войска. Като вижда, че няма изход, той захапва револвера и се самоубива.
Когато фашистите разбират, че един-единствен човек се е сражавал с цялата софийска армия и полиция, още повече се вбесяват. От злоба убиват сина му Методи… (Стоян Каракашев).
«. . . Историята на вуйчо ми Васил Попов—Героя е ярък пример за противоречията и сблъсъците на епохата. Произхожда от семейство на дребен и разорен чиновник. Някои твърдят, че получил прозвището си «Героя», защото умеел да стреля с два пистолета едновремен-но. Това не е вярно. Истината е друга: в Ловешката гимназия само той от своя клас успява да реши сложна ма-тематическа задача и учителят му казва: «Ти си герой!» На 16-годишна възраст кандидатствува за кавалерист във военното училище и на изпита по скок с кон излиза пръв. Но вместо в кавалерията го пращат в пехотата. Това го разгневява и той напуска училището. Продължава гимназията. След това прави опит да следва със стипендия — предлагат му химия, но той иска машинно инженерство. Отказват му. Силно честолюбив, попада под влияние на крайно левите. Чете много. При опит да бъде арестуван у дома му с един скок се озовава в съседния двор и изчезва. Една наша съседка, съпруга на адвокат, го укрива в мазето си. . .
Васил Попов участвува и в нападението срещу царя на Арабаконак заедно с Васил Икономов. По-късно, по време на едно свиждане с дядо ми в местността «Бялка», край Софийското шосе, Васил Попов държал в ръката си ловджийска пушка и казал, че това е пушката на царя. Сега тази пушка е в Софийския музей на революцията.
След разгрома на четата много четници емигрират в чужбина. Предлагат и на Васил Попов да емигрира, но той предпочита да остане в страната. По-късно, обкръжен от полиция в Троян, захапва пистолета и се самозастрелва…» (Л.Драганска)
«. . . На другия ден след убийството и погребението на Васил Икономов пристига официално нареждане да се разкопае гробът и извади трупът. Както по-късно научихме, това е станало по лична заповед на цар Борис. В Белица пристига и фотограф от Ихтиман, също по «висше» нареждане. Види се, коронованият е искал да задоволи някакво свое любопитство, а може би и задоволство, че е надживял оня, който само преди два месеца не е успял да го плени или убие по време на нападението в Арабаконак. Трупът на Икономов бил изровен, проснат на полянката край потока и. . . фотографиран. Така се появи оная страшна снимка във в. «Утро». . .» (Христо Колев)
«… Точно преди три десетилетия, през 1948 г., на нас, група оперативни работници и следователи, бе възложена задачата да тръгнем по дирята на безследно изчезналите. А те действително бяха безследно изчезнали. Установихме, че е невъзможно да са изгорени труповете в пещите на Дирекцията на полицията. Това би означавало те да горят с месеци и да се разнася миризма над целия град. Вървяхме стъпка по стъпка, ден по ден, за да стигнем в края на 1953 г. до гробниците. Беше трудно — защото убийствата са били извършвани в строга секретност от офицерите на Трета секция. Нито един редови войник не е участвувал в тези убийства. Затова тайната е била запазена толкова дълго.
Тогава ние, следователите, бяхме връстници на времето, зарило тайната на гробниците. Спомням си, че започнахме сами да копаем. Защо? Искахме по този начин да изпълним последния си синовен дълг — първи да се докоснем до костите на нашите бащи. Когато в очната кухина на един от черепите открихме изкуственото око на Гео Милев, ние прекратихме работата. Всички кирки бяха забити в земята. Застанахме мирно и по този начин отдадохме почит на загиналите. . .
Няколко думи за поведението на ген. Вълков. Спомням си първите му разпити. Той влизаше в кабинета ми с наведена глава, а след това заставаше по военному мирно, а когато му показвах стола, изпъваше се още един път, после раболепно се покланяше с едно «покорно благодаря» и чак тогава сядаше. «Не са нужни тези ваши ритуали, Вълков!» — казах му аз. А той ми отговори: «Като бивш военен съм свикнал да стоя мирно. Винаги съм бил слуга и съм бил в положението мирно.» Притиснат от неопровержими доказателства, включително инструкции и заповеди, подписани лично от него, изправен пред откритите гробници на избитите антифашисти, Вълков направи известни признания. . . Пред череп №17 обаче се стъписа. «На Гео Милев ли е? Кой го е убил?» — «Вие кажете кой го е убил!» — «Не, не, не!» — закриваше с ръце очите си бившият министър на войната.
Беше ли изгубил паметта си генерал Вълков? Защо играеше на склеротик?
Ето и неговите показания: «Датата на преврата — 9 юни 1923 г. — беше определена лично от мене. Дадената от мене директива съдържаше следните точки: през нощта на 8 срещу 9 юни да се предприеме акцията за свалянето на Стамболийски от Военния съюз, респективно от войската. Второ — акцията да започне в София в 3 часа на 9 юни, тоест след полунощ, а в провинцията — половин час по-късно. Трето — в указаните Трето — в указаните моменти да се прекъснат всички телеграфни и телефонни връзки в София, между София и провинцията. Четвърто — да се задържат всички министри и най-висши чиновници в министерствата. Пето — подготовката и изпълнението да се извършат тайно, бързо, ненадейно. . .» И така в единадесет точки се развива директива, дадена лично от него. Всичко е ясно. И Вълков беше напълно с паметта си. Както и паметта на документите не беше изчезнала безследно. . .» (Ив. Охридски).
«. . . Следственото дело носеше номер 71, но ние го нарекохме дело «Варвари». Считат ни за хладнокръвни, но когато изравяхме десетки скелети, разпознавахме удушени с въжета, с кабел, дори с бодлив тел, косите ни настръхваха. Та ние, следователите, тогава бяхме между 20 и 30-годишни, влели се в МВР с ентусиазма на РМС, с чистотата на нашите комунистически идеи.
Сега младежи на същата тази възраст ни питат: «Наистина ли е било така?» Ние също така недоумявахме при вида на посечените със саби или пробити с твърди предмети черепи. Безшумно, без изстрели, фашистите са вършели своите страшни престъпления. «Да, така е било — отвръщаме им днес. — Фашизмът винаги е започвал и започва така!»
На около 300 безследно изчезнали герои не можахме да открием костите. Но ги търсим. За убийците няма давност!» (Полк. Богдан Николов, полк. Иван Димитров).
«… Дистанцията на времето не е заличила болката от жестокия геноцид на българската мисъл и съвест. . . Все още живеем в свят на «либерална» демагогия и на съдбоносни заблуди. Все още младото поколение в ня-кои точки на планетата се лута в лабиринт от фалшиви стойности и изживява драмата на своята революционна незрелост. И отново е актуален въпросът на Георги Димитров, въпрос, който съдържа и своя отговор: «В коя страна фашистите не са диваци и варвари?» (Матей Асенов).
/www.bghistory.info
НИКОЛАЙ ХРИСТОЗОВ „ПО ДИРЯТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ“
