Представяте ли си един български учител, баща на малко детенце, да заповяда убийството на деца?! На общо 18 души всъщност, 6 от които – деца! Представяте ли си такава новина във вечернатa емисия?!
Ако тази история се беше случила днес, щеше да шокира целия свят. Но тя е от далечния 20 декември 1943 г. и вече е почти забравена. Сигурно сте чували за чудовищния разстрел в с. Ястребино. Но въпреки, че са минали 80 години, тези събития все още не могат да бъдат оценени обективно….
Може би не много хора знаят, че дядо ми, Чавдар Калайджиев, е единственият оцелял от този разстрел.
10 минути са го деляли от това, да е 19-тата жертва. Жертви обаче стават 7 души от рода му. 7 души! Майка му и баща му са убити няколко дни по-рано, а леля му, чичо му и трите им деца – Стойне /7г./, Иван /10г./и Надежда /12г./ са разстреляни накуп.
При арестуването дядо е носил на гръб малкия Стойне, защото е бил по чорапки, без цървули. В ареста са натъпкани всички 19 души. Всички са прави. Отвън има войска. Извикват само него в съседна стая. Разпитват го в кой клас е, защо му е дълга косата и го пускат. Казват му, че ако не върви по царския път, ще свърши като останалите. Но никой не вярва, че е възможно зверство от такъв мащаб. Спасение по някаква случайност. По пътя към дома чува първия изстрел. Докато се прибере до къщата, вече е загубил 7 души от семейството си.
А причината? Причината е, че четвъртото дете на леля му и чичо му – техният най-голям син всъщност – е бил партизанин.
Представяте ли си как се живее след това?! Как се събираш да продължиш?! Като пълен сирак! На 17 години! С такава мъка в сърцето! Но дядо никога не го обзе желание за отмъщение, той говореше с вълнение в гласа, но без злоба. Той беше велик човек!
Народният съд се произнася за извършеното. Произнася се и по други казуси. Някъде много несправедливо. И този период също оставя много разбити човешки съдби.
А вчера бях на представянето на една страхотна книга – „Сплав човешка“. В нея журналистът Ваньо Стоилов изследва кръвопролитията преди и след 9-септември, но за първи път, точно от гледна точка на човешките съдби. Без пропаганда и без осъждане. И на „добрите“, и на „лошите“, независимо, кой от кои се е паднал в различните исторически времена. И този период от историята ни той нарича „необявената гражданска война“.
Война, в която един българин е срещу друг българин. По някаква си причина…
Настръхвам, като се сещам за емоционалната наситеност в думите на Ваньо Стоилов, че му е било много трудно да чете предсмъртните писма покрай проучванията си. Защото предсмъртните писма са еднакви, казва той. И на тези, осъдени от Закона за защита на държавата. И на тези, осъдени от Народния съд.
Сигурно и вие имате някой изгубен или пострадал роднина в тази война от 1918 г., та почти до наши дни….?
Днес пак я има тази война – е, може би не физическа, без масови разстрели по политически причини, но с разделение от всякакво естество и по всички въпроси – от големи идеи до най-злободневни теми. Обществото се е озъбило пред екраните и сипе огън и жупел към инакомислещите, някой събаря паметници, друг крещи, сякаш само едно единствено мнение е релевантно – твоето собствено и само времето, в което ти живееш, е единствената правилна отправна точка.
Някои дори пишат книги, за да наслагват омраза…Нормално е, вероятно, във времена на пандемии, кризи, войни, но не е конструктивно, не ни помага и никого на нищо няма да научи.
Но има и други книги – като тази. И за нас, като наследници на дядо, „Сплав човешка“ е изключително важна, защото казва истината за тези събития спокойно, аргументирано, интелигентно и с доказателства, проучвани години из цяла България.
Но тази книга е много важна и по още една причина. Важна е за конструктивното разбиране на нашата история. Където фокусът е човешката съдба. И такъв трябва да е погледът ни в миналото – не изпълнен с омраза един към друг, а с разбиране за едни сложни политически времена. Времена, в които един учител може да намери аргументация за себе си, за да убие невинни деца.
И както моят преподавател проф. Iskra Baeva вчера каза – „Помирението е възможно едва, когато всяка страна признае правото на другата да скърби“ . Идеите за общи паметници на всички жертви, един спокоен прочит на събитията и почит към трагичните съдби на всички пострадали са пътят към единството и приемането на историята, такава, каквато е, независимо от периода.
Защото единственото важно е, да не се случва отново в бъдещето!
Така мисли и внучката на мобилизирания учител, издал заповедта за разстрела и разстрелян на свой ред от Народния съд….
