При Освобождението България наследява едва 2 570 км окаяни пътища. Пътното строителство започва при управлението на Ал. Стамболийски (1919-1923) с приемането на Закона за трудовата повинност, но на Девети септември в пътната мрежа от 22 195 км едва 409 км са покрити с трайни настилки, предимно паважни. Само девет километра от Варна до Евксиноград са асфалтирани. Около 1 400 населени места въобще не са свързани с редовни пътища. За да се стигне до околийския център, най-близката жп гара, училище или лекар се ходи пешком много километри – обикновено с багаж на гърба или с болно дете в ръце. Такава е картината в равното Софийско поле, на един хвърлей от столицата. Какво остава за Трънския край, Родопите, Делиормана, Странджанския регион или за другите планински селца и махали.
Новата власт бързо извършва съществени подобрения в организацията на проектирането, строителството и поддържането на пътищата. През 1948 г. се създава проектантският институт “Пътпроект”, през 1950 г. е учредена специализираната строителна организация “Пътни строежи”.
В края на 1989 г. пътната мрежа достига 37 560 км. От тях 32 597 км са пътища с трайна настилка, преди всичко с асфалтово покритие. Дължината на въведените в експлоатация автомагистрали е 274 км. Построени са 3589 нови мостове и виадукти, а 3468 дървени мостове са заменени с масивни. Сред тези обекти са най-големият и най-висок (128 м) мост на Балканския полуостров край р. Бебреш, Ботевградско, на магистрала “Хемус”, Аспаруховият мост край Варна, под който минават морски кораби, и мостът на дружбата при Русе.
