Преди 78 години на днешната дата, в околностите на Ловеч полицейски и войскови части стрелят срещу 31-годишен мъж. Мъжът е със завършено средно образование, рядко постижимо за първата половина на 20. век. Преподавал в начално училище, организирал самодеен театър, получил военно обучение и стигнал до звание подофицер. Пише стихове и публицистика. Агитира срещу задаващата се нова световна война през 30-те години на миналия век. Осъден е да лежи в затвора по прословутия Закон за защита на държавата. Многократно стиховете му биват конфискувани и унищожавани, някои оцеляват и са изнесени от затвора.
По време на Втората световна война развива политическа дейност в БРП (к). Властта продължава да го преследва. Преминава в партизанските редици, става водач и списва нелегалния вестник „Истина“.
Изстреляните полицейски куршуми на 23 май 1943 г. застигат и повалят по време на битка българския поет – Христо Кърпачев. Известният партизански химн на съпротивата, чийто автор е той, обаче остава да се носи все по-решително из Балкана:
„Земята на Ботев и Левски
отново е робска земя.
Балканът с хайдушките песни
отново размирно запя.“
Кърпачев се превръща във вдъхновение за много антифашистки борци. По-късно паметта, на родения в Ловешкия край и отдал живота си за него поет, е почетена с паметник в цял ръст, поставен в центъра на Ловеч.
След 1989 година добродетелите, на които е носител Христо Кърпачев, явно се приемат за срамни и не се зачитат от новото „демократично“ време. Монументът е преместен в село Горан. На негово място на ловешкия площад е построена църква. С годините паметникът на Кърпачев става неугоден и за селото, затова бива окончателно демонтиран и захвърлен в двора на бившата казарма в Ловеч. Странна е нашата склонност да правим репортажи за и да имаме плочи и улици с името на британския майор Франк Томпсън (разбира се, заслужено) участвал в същата съпротива и на същата страна като Христо Кърпачев, но да нехаем за втория.
Така убит от съвременното ни общество за втори път и положен там сред тръните, поетът лежи с отворени очи. Сякаш като символ и предупреждение, че колкото повече един народ поругава героите си, крие и подменя историята си, в угода на силните на деня, толкова повече над него надвисва заплахата от нови страшни бъдещи времена, в които пак ще има нужда от хора с качествата и саможертвеността на Христо Кърпачев.
Но дали ще се намерят?
„Ще гния в затвора, ще любя простора,
ще дрънкам вери от тежък метал,
ще мъкна теглата на честните хора,
без робска въздишка, без робска печал!
А ти ме приветствувай през мойта решетка,
размахала сутрин другарска ръка
и плискай в кръвта ми любов ненаситна
любов към народа, любов към света!“
––
Скулптор: Илия Я. Илиев
Архитект: Атанас Атанасов
