Унищожението на цвета на нацията през 20-те години на миналия век в Царство България
Гео Милев е убит 30-годишен, Христо Ясенов и Васил Карагьозов – на 36, Сергей Румянцев – ненавършил 29 години, Георги Шейтанов – на 28. Списъкът, както знаем, е дълъг, кървав и непосилен за приемане.
Гео Милев не беше сам в идеите, в творчеството, в арестантските килии, в черните камионетки, а накрая не беше сам, дори и в гроба… Той остава сред най-ярките звезди в едно съзвездие от погубени творци и интелектуалци, дейци, мислители и учители. Но другите хиляди убити в септемврийските и априлските събития са били не по-малко ценни синове и дъщери на България, работници от градовете и селата, със семейства и невръстни деца. Висотата на мисълта и убедеността им са били толкова плашещи за управляващите, че последните се превръщат в техни палачи. Ето това е унищожение на цвета на нацията!
У нас на 9 юни 1923 г. е извършен кървавият Деветоюнски преврат от Военния съюз. Начело на правителството застава проф. Алексанър Цанков. Законно избраният и действащ български министър-председател Александър Стамболийски е убит по мъчителен, садистичен начин и рязан на парчета. Неговите привърженици ги среща подобна брутална жестокост и смърт. Избухват първо Юнското, а после и Септемврийското въстание като отговор на народното недоволство от извършения преврат и новото управление. Следва безмилостно потушаване от страна на властта и масови избивания на непокорните работници и селяни. Терорът след Септемврийското въстание обаче не спира, той се превръща в управленски способ. Улични избивания, изчезвания „безследно“, лична саморазправа, арести и инквизиции, шантажи и заплахи стават част от обществено-политическия пейзаж. Четирима действащи опозиционни народни депутати са убити в центъра на столицата посред бял ден, защото са посмели в Народното събрание да търсят отговори за случващия се произвол. Извършителите, разбира се, ще останат неустановени. И тяхната смърт ще се припише на сметката на „неотговорните фактори“ – любимата и удобно извинителна абстракция на министър-председателят Цанков.
Въведеният Закон за защита на държавата (1924г.) и особено измененията и допълненията към него целят задушаване на всеки опит за изказване на инакомислие и несъгласие с установената власт. И засяга именно интелектуалците, хората на словото. Чрез него правителството търси начин да придаде привидна законност на своите престъпления. Закон, който защитава елита и капитала с кървава жестокост срещу народа, който иска хляб, свобода и достойно съществуване. Отделът за обществена безопасност проследява и събира донесения за поставените под наблюдение бъдещи жертви от различни сфери на живота: учители и редактори на вестници, лекари и адвокати, синдикални дейци и партийни функционери, студенти и офицери, депутати и счетоводители. Писателите и журналистите заемат видно място в тези донесения, които изпълват папките с досиетата им от край до край.
Предварителните списъци са готови, очаква се подходящ повод, за да бъдат задействани. В такъв повод се превръща атентатът в църквата „Света Неделя“, извършен на 16 април 1925 г. Обявено е военно положение. Арестите започват още в същия ден, но те са само началото. През най-живите пролетни месеци, когато всичко се ражда отново, ще се извършват най-мракобесни деяния, одушаващи човешкия живот, стягащи смъртоносни примки около него.
Сценарият за тайното ликвидиране на хората от списъците е идентичен за всяка жертва и работещ безотказно. Среднощно извеждане от дома, качване в черната камионетка, после право към Дирекция на полицията. В същата сграда, която доскоро е била Народен дом на партията, изграден с работнически пари, но вече превърната в затвор за инквизиции на тези, с чиито средства е била построена. Следват стаите за разпити или по-точно за изтезания, после връщане в претъпканите килии. Оттук конкретни задържани всяка вечер, късно след 23 часа, когато градът опустява, за да няма свидетели, се извеждат в четири различни направления. Всичките са в сгради на територията на армията – Военното училище, Първи пехотен полк, Артилерийски полк, Гвардейски полк. Там избиванията се извършват от специално подбрани профашистки групи, чрез одушаване с въже, а ако се наложи и доубиване с тъпо оръдие. Следва обиране на парите и скъпоценностите и връзване на трупа със същото въже в черен чувал. После пътят е ясен – към масовите гробници, под тихата тежест на пръстта. Телата са изхвърляни тайно в изоставени кладенци – край тогавашното село Илиянци или край деретата на Дървенишка река, на 4 км от шосето за Самоков. В провинцията процедурата е сходна – убийствата се извършват в безлюдни местности без съд и присъда. Именно тези хора, заличени хладнокръвно, организирано и планирано властта ще нарича „безследно изчезнали“. По-късно с полицейски цинизъм ще отговарят на близките, търсещи с месеци задържаните, че те всъщност са били освободени и полицията не носи отговорност за тях. Но никой от тези „освободени“ няма да се появи или завърне обратно при семейството си.
Такъв ще бъде последният път и на „безследно“ изчезналите ни поети. Преди 100 години на 15 май рано сутринта Гео Милев ще бъде отведен уж за полицейска „справка“. След като предния ден тъкмо е бил осъден на 1 година затвор и 20 000 лв. глоба за поемата си „Септември“. Но за едно реакционно държавно управление съдебните решения не значат нищо. Съдбата на Гео Милев вече е била предначертана – убийство и захвърляне в масов гроб. Устата му е затворена, но стъкленото око остава отворено завинаги и чакащото да бъде открито. За да свидетелства за една жестока епоха, а на извършителите на белия терор да бъде потърсена сметка, макар и три десетилетия по-късно.
Един век по-късно почитта е за тях, но уроците са за нас. Всичко ли сме осмислили от примера им? Ако само бяха замълчали, щяха да живеят, но дали за тях това щеше да е достоен живот? Ами ние можем ли, дори за момент, да си представим какво е да сме изправени пред тяхната дилема? Мълчим ли за кривините в настоящето ни общество, избираме ли да гледаме своето добруване пред общото? Нека всеки отговори сам за себе си.
Във всеки случай, не бива да гледаме на тези големи имена от перспективата на края на историята. Длъжни сме да разбираме не само тяхното време, дължим им да разбираме и своето настояще. Особено когато отново сме свидетели войни, на надигане на фашизма, унищожаване на антифашистки паметници, възхвала на отявлени фашисти в близки до нас държави, подмяна на историята. Елити, които се водят от интереса на своите капитали и банкови сметки, но не и от тези на обикновените хора. Медии, които слугуват на властта. Готовност да се сплашват и преследват неудобните, инакомислещите.
На този фон сякаш днешните модерни поети са тези, които остават безследни, заради липсата на актуалност в темите на произведенията им. Редовете, които пишат, заобикалят социалните теми, които терзаят обикновения човек. Нерядко се случва така, че днешният читател по-лесно разбира поезията на Смирненски, Вапцаров и Гео Милев, отколкото на своите съвременници, защото тя им е по-близка, говори на тях и за тях.
Питам се, ако сме оставили днес да лежи заровено в годините на времето творчеството на плеядата от „безследно“ изчезнали поети, ако младежите не четат стиховете им, не са чували имената им, не значи ли това, че сме ги оставили отново заровени? Както някога – захвърлени дълбоко в пръстта само че този път – заровени в забрава.
„Безследно“ изчезнали поети. Дали?! Телата им може и да са безследно изчезнали, но словото и примерът им оставят вечни следи. Ако не допуснем да изчезнат безследно от паметта ни, нашата и тази на бъдещите поколения и следваме заветите им, то един ден наистина Земята ще бъде рай – ще бъде!
