в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон
Колко дена го били —
ни дума, ни вопъл, ни стон,
но устата сгрешила,
сама промълвила — Антон…
Своето име им казал,
но седмица после мълчал,
а пък тялото — в язви,
и язвите гнойни текът…
— Где са твойте другари? —
той виждал отряда любим
и очите притварял
и тръпнел, но бил несклоним.
Побеснял и разгърден,
край него прострелвал агент —
той отвърнал му твърдо:
— Убиецо, стреляй във мен!
Те в раните люти
посипали сол като жар —
скърцал с зъби нечуто
и как ли без вик издържал?…
И в злоба безсилна
пак били го диви и зли
в страшни мъки се свивал,
но дума не им промълвил…
После бавно притихнал-
смутени, учудени в страх,
те го гледали тихо —
безмълвен, но горд, величав.
— Не човек, а желязо —
просъскал агентът фашист.
Тихо мъртвия казал:
— Не, комунист!
Веселин Андреев, лято 1946 г.
Антон е село община. Разположено е в планински район на 90 км източно от София по Подбалканския път. Населението му през 2022 г. е 1300 души.
Преди селото се е казвало Лъджене, но през 1950 г. е прекръстено на Антон. Това е нелегалното име на Стефан Минев – ремсист, комунист и партизанин. Едно време в прогимназията ни караха да учим наизуст стихотворението на Веселин Андреев “Балада за комуниста”. То е написано през 1946 г. и е посветено на Антон.
Селото държи на името си и не позволи то да бъде променено след 1989 г., когато масово се сменяха имената на селища и градски булеварди и улици, кръстени на комунисти и партизани.
Истинският Антон – Стефан Минев, е роден на 27 декември 1917 г. в Копривщица. В мемоарите си Веселин Андреев го е описал обстойно:
“Среден на ръст, набит и як, с дълбоки кестенява очи, малко мечтателни и същевременно силни, с големи, мъжествено красиви устни, широк и остър нос, остра коса, Стефчо влизаше в сърцата на младежите, преди още да бе просветлил умовете им…”
В пети прогимназиален клас го отстраняват от училище за 10 дни. През следващата година е
изключен от всички
училища в България
Интернират го в Лъджене “след цяла седмица изпит по мълчание в полицейския участък”.
Като секретар на РМС в родното си село подготвя за партизанския живот и младежите от съседното Душанци.
През 1938 г. отново е допуснат до гимназията в Копривщица и става член на ръководството на ремсовата организация. Често влиза в словесни и физически сблъсъци с легионерите.
С помощта на чичо си учител успява да се запише в училище чак в Русе. Там го заварва 22 юни – денят, в който Германия напада Съветския съюз. Остават му само два изпита, но той напуска училището. “Бърза да се върне в родния край – чака го последният, големият изпит”, пише Веселин Андреев.
Негов съселянин го издава на полицията, арестуват го и го затварят в участъка на Пирдоп. Там отрича да е давал на младежи комунистическа литература. Освобождават го, но свободата му трае само две седмици.
Става провал в панагюрската гимназия и Стефан Минев отново е арестуван, закаран е в София и е затворен в пети участък. Няколко биячи в него се хвалят, че действат по собствен закон: “Камък да стиснем – ще проговори!”
Не намират доказателства за вина и го интернират в родната Копривщица. След три дни млад служител на полицията идва да го арестува, за да го интернират далеч от Копривщица. Засичат се на една ливада. Стефан моли за разрешение да отиде за връхна дреха. Влиза в къщата и през отдавна приготвен изход на покрива успява да избяга в Балкана.
Дълго броди из гората. “Най-страшното е, че след ония инквизиции в пети участък често го връхлитат непоносими страдания и не бива да остава сам!”.
Това пише Веселин Андреев и явно е оставил на читателя сам да се досеща какви са тези “непоносими страдания”. Предполага се, че вследствие на жестоките побоища
младежът получава
епилептични
припадъци
В края на септември 1943 г. мъж от Копривщица отвежда Стефан Минев в местния партизански отряд “Георги Бенковски”. Там той става Антон… Историци твърдят, че избира за псевдоним името на Антон Иванов, който също е от Копривщица и е секретар на ЦК на БКП.
Предполага се, че точно припадък и загубване на съзнание е причината той да бъде заловен при едно сражение между партизанския отряд и жандармерията. Измъчван е жестоко, но не предава нищо и никого. Поне така твърди официалната история.
През 2019 г. социалната мрежа Volontime публикува есето “Забравените герои”. Негов автор е ученичката от Пирдоп Габриела Гостева:
“След залавянето му Минев е подложен на нечувани издевателства – бой с кирка, разтрисане на раненото тяло с ток, мушкане с ножове, посипване на раните със сол и горене на пребития с бензин. Изкривени челюсти, избити зъби, изпочупени крайници. Дори когато е завързан за леглото, жестоко пребит, го охраняват двама с картечници – страхуват се от него. А под леглото – локва кръв, толкова, че не можеш да я събереш с парцал, с шепи трябва да я гребеш. След всичко това е заровен, все още неиздъхнал, в трапа, изкопан от негов другар, под натиска на полицията. В тихата утрин изпод пресния гроб дълго се чуват стоновете на заровения полужив герой.”
Стефан Минев – Антон
умира на
2 юни 1944 г.
Авторът на стихотворението, посветено на него – поетът Веселин Андреев, се самоуби на 11 февруари 1991 г., само 5 дни преди да навърши 73 години. Изпива голямо доза от приспивателното лекарство тардил. Паднал на пода в кухнята го намира синът му.
Поетът оставя предсмъртно писмо, в което обяснява защо сам е предпочел смъртта пред живота. Написано е на пишеща машина, след това има добавки и послепис, направени на ръка.
След самоубийството му вестниците публикуваха различни откъси от писмото по изричното настояване на поета. Особено се акцентираше на редовете: “Проклет да е Живков! И живковистите!”
