Споделете статията с вашите приятелите в социалните групи.
Нека заедно припомним за нашата славна и велика Родина !
Изграждането на Девненския промишлен комплекс, което започва през 1948 год. и продължава с усилени темпове 25 години, е сред най-големите завоевания на индустриалното строителство в социалистическа България. Предприятията в девненската низина произвеждат електроенергия, цимент, захар и най-вече химически продукти – сода, торове, полимери и вещества, които се влагат в други химически производства, като солна киселина, хлор и т.н. Към края на 70-те и началото на 80-те години на XX век, те дват близо 1/5 от продукцията на химическата промишленост у нас. Освен за вътрешния пазар производството е предназначено за износ, вкл. по т.нар. второ направление (в капиталистическите страни).
Официално за Девненската низина се говори с гордост и суперлативи като за Долината на голямата химия, но в ежедневието тя има и друго „апокрифно” название. Наричат я Долината на бавната смърт – злокобно прозвище свързано с тежкия труд в условията на повсеместно замърсяване на почвите и водите, обгазяване и киселинни дъждове, повишена заболеваемост и смъртност. Тази неблагоприятна обстановка става част от местното ежедневие още през 50-те години насам, когато са пуснати първите заводи. Девня започва да се изгражда като втори Димитровград, при което новите жилищни блокове израстват непосредствено до самите предприятия. Жителите на селата около изграждащата се индустриална зона се увеличават успоредно с израстването на големия промишлен обект. През 1969 година Девня е обявена за град с кварталите „Нанко Недев“ (с. Девня), „Изворите“ (с. Река Девня), „Повеляново“ (с. Марково) и „Химик“ (построен с жилища за работниците), както и Промишлената зона. По късно обаче новопостроеното работническо селище и намиращите се там детска градина, поликлиника и магазин (т.нар. кв. „Химик”) постепенно се изоставят. Днес квартала не съществува на практика, никой не живее там и повечето блокове са съборени. От 70-те години насам огромните нужди на на девненските предприятия от работна ръка вече се задоволяват предимно за сметка на ежедневната трудова миграция на преобладаващата част от работниците. Те пътуват до местоработата си от Варна или други селища в района. Вредните условия на труд обаче не се подобряват съществено и вместо това се компенсират с допълнително заплащане, безплатна храна, и социални придобивки, като достъп до саниториално лечение, облекчен режим на отпускане на ведомствени жилища и най-вече с възможността за бързо придобиване на варненско жителство. Въпреки това в Девня много трудно се задържат квалифицирани работници и специалисти.
Според старателно водената статистика на Стопански химически комбинат (СХК) „Девня” във втората половина на 70-те и първата половина на 80-те, тенденциите са изключително неблагоприятни. В този период работещите в комбината по правило не надхвърлят 12 000 души. Според отчетите годишно стават около 200 трудови злополуки. Още по-притеснителен е фактът, че няма година без злополуки със смъртен край. Средногодишно в резултат на тях умират повече от трима работници, а в някои години броят на загиналите е двойно по-голям. Данните затова обаче не са се огласявали публично.
Споделете статията с вашите приятелите в социалните групи.
Нека заедно припомним за нашата славна и велика Родина !