Далите живота си, за да живеят другите след тях, са герои.
Който отрича това е или варварин, или невежа. Да се спекулира по тази тема е недостойно и грозно. Да се скверни паметта и да се бият хора, които я защитават, е престъпно.
Не искам бащите, братята, мъжете и синовете ни да отиват някога на война. Не искам да живея в тила на война, да се крия в бомбоубежище, да виждам танкове и смърт по улиците и окопите. Искам човечеството да не изпитва войни, но за това то трябва да познава войната и предпоставките й. И да е достатъчно будно и организирано, за да противостои на тези, които имат интерес от нея. Казват, че когато последните живи свидетели на войната си отидат, новото поколение – недостатъчно бдително и с лека ръка, е склонно да допусне тя да се повтори. Да се повторят същите манипулации, същият лов на вещици, горене на книги, а после и на хора.
Хубаво е, дори наложително, човек да познава някои безспорни истини, както са в науката история, а не както за удобство са интерпретирани от силните на деня. В науката история не се оспорва, че най-голям принос за победата над Третия Райх и освобождаването на Европа, за да съществува изобщо и да честваме днес 9-ти май като неин празник, има Червената (съветската) армия. Затова в много европейски столици, както и в София, до ден днешен стоят непокътнати и в добро състояние нейни паметници. Приносът й не се оспорва и от съвременниците й. Тогавашните лидери на Западния свят като Чърчил, Рузвелт и Труман дори се изказват хвалебствено за постиженията, духа и приноса на Червената армия в битката “със злите сили на варварството.”
Конкретно паметникът в София е символ на Трети украински фронт, част от Червената армия, в която през заключителния етап от войната се включва и българската армия. По време на сраженията в земите на Сърбия и Унгария срещу хитлеристката армия смъртта си намират наши сънародници, българи. Един от многото примери е смятаният за основоположник на българската социология Иван Хаджийски. Включил се като доброволец и загинал в изпълнение на дълга си като военен кореспондент. Паметта на тези хора, изправили се срещу едно от най-зловещите събития в човешката история, заслужава почит.
Излетите бронз и бетон са щит и предупреждение. Опит да се бетонира всяка бъдеща опасност от войни, да се разпознае тя в зародиш и да се изкорени. За да не е отново необходима саможертвата на милиони човешки животи, множеството на младежи.
В такива мракобесни условия, когато са погазвани цели народи и безнаказано са убивани деца, се заражда европейската антифашистка съпротива. Така се стига до хващането на автомати и приемането на настъпващата Червена армия като освободителка. Прословутото им размахване е после. След много саможертви. И е в знак на победата над нацизма. Обаче от толкова заслепено плюене по войника, вдигнал след края на войната автомат, пропускат да видят другите две знакови фигури на монумента. Скулптурите на работника и майката с дете на ръце. Не е чудно, че тях никой от имащите се за демократи не ги забелязва, защото те просто не се интересуват от тях и в реалния живот. Точно по същия начин в настоящето ни общество незабелязани и неглижирани от политическия елит остават обикновените работници, майките, децата. Приоритет на думи стават само покрай избори. За това свидетелстват все по-влошаващите се условия на труд, социално неравенство, смешни детски надбавки, липсата на достъпни спортни и културни занимания за деца, съсипаното здравеопазване, търговията със здраве, унизително заплащане на медицински сестри и т.н. Този списък ще става все по-дълъг, докато за решение на всичките проблеми ни се предлага, по няколко пъти годишно, демонтажа на един паметник в центъра на София.
Предпочитам над главата ми да е вдигнат автомат от скулптура на войник, отколкото истински такъв.
Както и по никакъв начин не ме притеснява, че в центъра на столицата ръст издигат също така работник и майка, която носи детето си в ръце. Нито композициите от прегръщащи се хора, празнуващи победата над фашизма и края на Втората световна война. Напротив. Посланието за празник над победения фашизъм би следвало единствено да радва човек. И да го държи нащрек вбъдеще. За мен посланието на монументите винаги е било водещото. А за художествената стойност на Паметника на съветската армия е казано и изписано достатъчно, има цели изследвания по темата.
На свой ред обаче областният управител Вяра Тодева и районният кмет на “Средец” Трайчо Трайков рискуват да се превърнат за смях в очите на народа, като с цялата си високопарна сериозност обявяват преместването на Паметника на съветската армия за първостепенен обществен интерес и най-приоритетен въпрос.
Наистина не бихме могли да се сетим какво друго по-приоритетно от това могат да работят софийските управници. Най-накрая всичките ни проблеми ще бъдат решени с този величав акт. Нищо, че в Музея на социалистическото изкуство няма място за такава голяма композиция като Паметника на съветската армия. Но това са дребни подробности, с които такива управници от класа ще се справят от раз. След това в името на нашето благоденствие нека започнат процедура и по преместването на строените също през втората половина на миналия век НДК и сградите в центъра от т.нар. триъгълник на властта – Президенство, Народно събрание и Министерски съвет.
Само да не излезе накрая, че цялата ни нация и държавност през последните десетилетия усилено се демонтират и България ще се окаже безвъзвратно в Музея на историята, благодарение на политическия ни елит.
Габриела Панова
Фотография: Торос Хорисян, 70-те години на 20. век
