Споделете статията с вашите приятелите в социалните групи.
Нека заедно припомним за нашата славна и велика Родина !
Един разказ на Божидар Витанов публикуван от сайта www.24chasa.bg
Божидар Витанов, който е син на известен радиоговорител отпреди 9 септември 1944 г. Едва 18-годишен през 1960 г. и след като седем пъти е пребиван в мазетата на сградата на ул. „Московска“ 5 той е изпратен на кариерата в Ловеч.
– Господин Витанов, защо станахте неудобен за комунистическата власт?
– Баща ми, Петър Витанов е бил говорител по радиото преди 9 септември 1944 г. Спечелил е второ място на международен анонимен конкурс за радиоводещи през 1937 г., а на първо място се е класирал известният Левитан от СССР. Искаха да го съдят от Народния съд, защото като репортер е отразявал народната скръб по време на погребението на цар Борис III, но тогавашният културен елит се застъпи за него и не допусна това да се случи.
– Как ви арестуваха?
– Първо арестуваха брат ми, през 1957 г. По това време той беше на 19 години, а аз на 14. Една сутрин чувам да се звъни и да се тропа на вратата. След малко нахлуха няколко униформени и цивилни с насочени пистолети:
„Музика империалистическа ще слушате, откъде я взехте, къде е магнетофонът? Всичко ще си кажете!“
Майка ми плачеше, а баща ми обясняваше, че съм музикант, че свиря на цигулка, акордеон и китара и обичам музиката. „Ти не ни обяснявай! Ние знаем коя музика е разрешена и коя не!“ Взеха магнетофона заедно с единствената ролка, която имахме и повече не ги видяхме. По-лошото беше, че арестуваха брат ми да даде обяснения в милицията.
Върна се чак след две години – закарали го в Белене. Не ни даваха никакви свиждания, а писмо получихме чак след 6 месеца. Майка ми плачеше постоянно, подадохме жалби в съда и прокуратурата, но оттам ни казаха, че не бил при тях и трябва да се обърнем към МВР. След като се върна, го пратиха в казармата, а за прехраната се грижеше баща ми, който беше режисьор, сценарист и артист.
– Вас как ви задържаха?
– В периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. „Московска“ 5 Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер, около 20,00 ч. в клуба на ул. „Гочо Гопин“. Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на „Московска“ 5. Влязохме в чакалнята и започнаха да ни викат един по един. Когато дойде моят ред, влезнах в стаята. Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. „Сваляй бързо панталоните бе, копеле!“ извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: „Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои.“ „Я го карай долу тоя!“, каза другият офицер. Извикаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водеха към бул. „Дондуков“. Отляво имаше нощен бар, а срещу него една врата, в която влязохме.
„Московска“ 5 |
По много стълби надолу стигнахме до друга врата, а след нея до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха в нея. Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: „Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете.
“ После изщрака ключ: „Излизай!“, извика някой. Изкараха и други „Лягай! Вдигай краката!“ Страшни писъци огласиха тъмницата. „Не викай, твойта мама, брой до 50!“ Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред.
Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: „Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно ще се спасиш и ще те пуснем.“ Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата – неописуеми болки.
Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. „Ставай!“, изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. „Дай ръцете!“ Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. „До 20 ще броиш!“, нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните. „Сега отивай в банята.
До един час ще има преглед, който има някаква следа от боя, ще го бием пак!“ Затътрих се по корем в указаната посока до „банята“. Вътре имаше десетина души, които лежаха по цимента, а един от пазачите ме предупреди да не пия вода.
Ходилата на краката ми се бяха подули като напомпани с въздух, изглеждаха невероятно огромни, не можех да стъпя и да се изправя.
„Лечебната процедура“ беше следната: трябваше да си мокрим ръцете, да ги разтриваме и да пляскаме до изчезване на отока. Мокрех краката си на един маркуч, който течеше по пода, и ги натисках към пода – нещо невероятно болезнено. Накрая трябваше да тичаме на място, а след това в кръг около палачите. Някои не можеха да се изправят, за да извършат оздравителната гимнастика. Биячите ме подложиха на „преглед“, който мина благополучно.
Един от тях ме изведе навън и на изхода ми рече: „Отивай си право вкъщи и на никого нито дума, защото пак ще те докараме тука.“ Прибрах се у дома. Беше 4 часа сутринта. Не казах нищо на родителите си, защото не исках да ги тревожа.
– Били сте малолетен, не трябваше ли да има поне формално решение от съда?
– Когато разказах на приятели, те ме посъветваха да се оплача в съда и прокуратурата. Добре, че не ги послушах. Виждал съм след това какво става с тези, които са се оплакали. Имаше и някои, които от страх и ужас не държаха краката си вдигнати или удряха главата си в пода, с което пречеха на биячите да си вършат „работата“. Тях ги връзваха за столове и тогава ударите сякаш бяха по-болезнени.
– Как ви изпратиха в лагера?
– Бил съм общо седем пъти в мазето на „Московска“ и биячите вече ме познаваха. Към 1960 г. палачите станаха по-дръзки. Просто освирепяваха и удряха с бичовете по цялото тяло – гърдите, гърба и т. н. Последния път беше в края на 1960 г., но този път след побоя не ме пуснаха да си отида, а ме качиха в една кола и ме закараха в управление на МВР. Там прекарах новогодишните празници за новата 1961 г. Държаха ме 20 дни. Тогава навърших 18 години и станах пълнолетен. Изглежда, това са чакали, но не съм и помислял да питам джелатите защо съм арестуван.
Между 10 и 12 януари 1961 г. ме закараха на гара София, в етапното отделение. Преспах там, а на сутринта ми сложиха белезници и ме качиха на влак, без да ми кажат за къде пътувам. Милиционерите, които ме охраняваха непрекъснато се сменяха. Стори ми се, че някои от тях ме гледат състрадателно. Един дори ми свали белезниците и ми каза, че съм леко облечен и е трябвало да ми разрешат да си взема дрехи. Пътувах цели три дни и накрая пристигнах в Ловеч. Оттам в закрита кола ни закараха в лагера. Накараха ни да се строим в една редица пред някакви ниски помещения. Стояхме известно време така, а до нас милиционери, облечени с огромни шуби и с автомати.
Тази зима беше много студена, а бях облечен много леко и с обувки на бос крак. После дойдоха трима офицери и четяха имената ни от някакви папки и след всяко коментираха нещо тихичко помежду си. Един от тях започна да ни обяснява, че трябва да изпълняваме всички заповеди, защото в противен случай нямало друго наказание освен смърт. Трябвало да заслужим нашето освобождение с работа, да изкупим греховете си пред родината и така нататък…
После единият от офицерите отиде някъде и донесе няколко дървени бастуна. След това каза на един от нас, мъж около петдесетте, че не е трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне на снега по очи и започнаха да го удрят с бастуните. Жертвата им крещеше и молеше за милост, но те го удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика.
Видях по врата му кръв. Донесоха един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, които взеха чувала и го понесоха нанякъде. И когато мислех, че идва и моят ред, милиционерите ни поведоха към едно помещение, където ни дадоха раирани дрехи с номера и цървули.
Взеха цивилните ни дрехи и през една врата с огромни бодливи съоръжения ни вкараха в новия ни дом – лагера на смъртта.
След обяда, който се състоеше от бобена чорба без хляб, защото хляба го раздавали вечер, четирима милиционери с автомати ни поведоха към работните места.
След около километър стигнахме до една кариера, която наричаха Силозите. Там прекарах повечето време в лагера, макар че съм работил и на Голямата кариера, както я наричаха.
Тя беше широка около 100 м и висока около 50-60 м. Цивилни бомбаджии гърмяха скалите, а ние трябваше да трошим огромните късове на „по-дребни“ парчета от по 40-60 кг.
Товарехме ги на вагонетки и ги карахме на около 150-200 м до каменотрошачката. На нея работеше цивилен майстор, който записваше броя на вагонетките на една черна дъска. Нормата беше 15 вагонетки на човек. На забой бяхме по двама до пет човека, но това се изменяше често в зависимост от текучеството в лагера. Инструментите бяха огромни чукове, вили, лопати и лостове. От каменотрошачката камъните отиваха в бункери и оттам по улеи се товареха на вагони. Товаренето изостряше обстановката.
Охраната с огромни кучета се засилваше и, ако, не дай Боже, някой камък паднеше на релсите, това се считаше за саботаж и по тази причина десетки намериха смъртта си
под ударите на тоягите.
Някои от товарачите падаха от преумора или неопитност и това беше причина да загинат. Най-малкото забавяне предизвикваше задръстване, а това означаваше забавяне на маневрата – провинение, което също се заплащаше с живота. Камъкът се трупаше на големи рампи, а кап. Газдов казваше: „Трупайте, таван няма!“ Камъните се товареха на 20-тонни вагони във вид на късове от 30 до 70 кг. Един вагон се пълнеше от 5 души.
Ръководството беше избрало бригадири-убийци, четни, отрядни и множество други „привилегировани“. Бригадирите ходеха задължително с огромни тояги и бяха облечени в по-нови дрехи и военни обувки. Контролираха изпълнението на нормите и биеха или убиваха набелязаните жертви по указание. Те също не бяха вечни и някои от тях също бяха убити. Всичко се ръководеше от тримата офицери и най-вече от капитан Газдов. Този палач отговаряше по линия на Държавна сигурност.
Какъв беше режимът в лагера?
– Две огромни дървени помещения с нарове на три реда. В тях прекарвахме няколко часа от денонощието.
Дрехите ни бяха скъсани, целите се бяхме увили в дрипи и парцали
Нямаше чорапи, а цървулите на повечето от нас се бяха скъсали. През студените зими на 1961 и 1962 г. имаше много боси, а тези, които намираха парцали, си увиваха краката, връзваха ги с конци и така ходеха. Сутрин в 5,00 ч., когато ставахме, веднага се чуваха виковете на бригадирите: „По-бързо! До три! Има ли още някой вътре?!“ По 500 души се струпваха на вратата. Падаха и биваха сгазени от другите. Бригадирите стояха около вратата и удряха с дървета, който им падне. Излизахме и с ръце пазехме главите си, но в тези мелета винаги имаше по някоя жертва. Сутрешна доза бой за разсънване – така го наричаха.
Охраната гледаше и се смееше, а ние умирахме.
После измиване, „тоалет“ и закуска до 6,00 ч., кратка проверка, строяване по бригади и указания за работата. Отиване на работа, а от 12 до 13 ч. обедна почивка. И пак работа, докато се стъмни, в зависимост от сезона. Вечеря на плаца – прави или седнали по земята. След това започва страшната вечерна проверка, която понякога траеше до 2,00 часа след полунощ. В дъжд и сняг всички лагеристи стояхме прави за да чакаме „представлението“ изнасяно от Газдов, Горанов и Гогов. Най-често поредното убийство на някой от нас.
Снимка:www.24chasa.bg |
Избираха си някого по указание от някъде другаде или по тяхно желание. Обикновено за това, че не е работил достатъчно и не трябвало да живее, както казваха те. Майор Гогов беше повече зрител. Виждал съм го да бие, но не и да убива. Активните действащи лица бяха Газдов и Горанов и техният верен помощник – сакатият циганин Шахо. Всеки инквизитор би им завидял на квалификацията и особената жестокост. Между убийците бригадири и палачите офицери имаше и някои пароли.
Например Газдов посочваше жертвата и когато лично не се занимаваше с нея, казваше: „Този много да работи!“ По натам вече бригадирите започваха да го бият „на почивки“ през целия ден и обикновено до вечерта, когато вече се прибирахме, го носехме в чувал. Изнемощели, гладни, с кървящи рани и загнили гърбове ние работехме и когато се прибирахме вечер, мислехме само за вечерната проверка.
Слаботелесните, болните и по-възрастните хора загиваха първи. От ударите по гърба, задника и ръцете много бяха получили натъртвания и от раните им излизаха червеи. Болките бяха непоносими, а телата ни миришеха на мърша. Такива обикновено не издържаха, защото всеки нов удар по болното място ги обездвижваше, което значеше, че не могат да работят, а това е равностойно на сигурна смъртта.
Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 за ден, оставени в тоалетната или зад нея. Години след това съм чел и препрочитал литература, свързана с репресии и инквизиции – за Френска Гвиана, за концлагерите на Хитлер и Сталин, но според мене те не бяха постигнали това, в което успяха много от служителите на ДС от онова време. Те бяха и съдии, и палачи. Жестоките убийства бяха ежедневие. Например един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра, и му отряза и двата крака, но беше още жив. Старшината от охраната попита звеновия Левордашки какво става, а той взе един боен чук, изтегли го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца.
– Били сте едва осемнадесетгодишен, имаше ли и други на вашата възраст в лагера?
– На пръсти се брояхме най-младите момчета между 18 и 20 години. Освен мене и Никола (Никола Дафинов, с когото „168 часа“ публикува интервю в предишен брой – бел. ред. ) имаше и един Бойко. Той оцеля само 10 дни. Уби го бригадирът Благо Гайтански от Пловдив. Той беше двуметров гигант с много тежка ръка.
Малко след като ликвидира Бойко, започна да ме побива и мене всеки ден
Някой му бил казал, че съм приятел с Бойко, както ми обясни самият той. Бях получил от него няколко натъртвания на гърба и всеки момент можеше да се появят червеи. Той ме удряше нарочно там, въпреки че виждаше състоянието ми.
Чудех се дали му е наредено, или го прави по собствена инициатива. Ако беше първото, спасение нямаше, но ако идваше от него имах искрица надежда. Пешев, главният бригадир на Силозите, се държеше добре с мене. Казах му за Благо и му показах раните си. Веднага ме разбра и ми спаси живота, като ме прати на работа под каменотрошачката
Каза ми да не ходя изобщо на кариерата, където беше Благо.
Цивилният майстор на каменотрошачката също се застъпи за мене и след това понякога го замествах на машината. Междувременно през май и юни 1961 г. лагерът се беше напълнил. Нямаше къде да се спи, защото в помещенията бяхме над 1000 души. Аз бях стар лагерист, вече наближавах година, а такива живи бяхме останали малко. Наказаха бригадира Пешев и Благо пак ме започна. Но после, в късната есен, смениха ръководството, забраниха боя и убийствата и така останах жив.
От Иван Бутовски Източник:www.24chasa.bg
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉
Споделете статията с вашите приятелите в социалните групи.
Нека заедно припомним за нашата славна и велика Родина !