„Когато на 1 февруари 1945 година съобщават на Евдокия Филова, че съпругът ?, големия български учен проф. Богдан Филов, бивш регент и премиер, е осъден от така наречения „народен“ съд (малката буква е умишлена) на смърт чрез разстрел, тя извиква:
„Не, това е невъзможно! Не може един световноизвестен учен да бъде обвиняван и ликвидиран от собствения си народ!“
Повтарят ? жестоката новина и тя започва да моли:
„Искам да го последвам и в смъртта му. Разстреляйте ме заедно с него!“.
Отговарят ?, че съдът я е преценил за ‘безобидна’ и затова се e смилил над нея – няма да я разстрелят, само ще я изселят в Добруджа. Още същата нощ с Филов, другите регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 депутати от 24-тото НС, 47 генерали и висши офицери са екзекутирани от комунистическите престъпници, а цялото имущество на семействата им е конфискувано. Семейната къща на Филови е национализирана, след което първата работа на настанената там уродлива партийна емисарка е да изчегърта кръста на Охридската църква от картината на стената в хола и на негово място сама да изрисува червена петолъчка…
Госпожа Филова е изселена в Дулово, където живее в срутена къща. После властта я изолира в Русе и Ловеч, където е оставена без дом, без ток, без течаща вода, без средства за препитание, без право да се занимава с науката си. Всяка сутрин се разписва в милицията. Никой не смее да спре и да поговори с нея, защото се страхува, че бдителни другари веднага ще напишат донос срещу него.
Около така наречения Априлски пленум ? е разрешено да се върне в София, но ? е дадена само малка стаичка на партера на собствената ? (!) къща.
Но настанената там комунистка смята и това за твърде много… Тя се обръща към ЦК на БКП да заяви, че не може да диша диша под един покрив с „убийцата на народни синове Филова“.
Следва ново изселване, този път в Самоков. Понеже няма никакви доходи, „великодушно“ ? разрешават да дава частни уроци по френски и немски език, за да се издържа…
Запазила честта и достойнството си, въпреки всички несгоди, госпожа Филова умира на 5ти март 1973.
Преди двайсетина години бяха издадени спомените на Евдокия Филова, но въпреки това тя продължава да бъде най-непознатата за широката общественост първа дама на Царство България. Което е изключително жалко, защото тя несъмнено е и най-интелигентната ни такава. Завършила с блестяща диплома изкуствознание в Германия, познава в най-големи подробности европейската култура, работи в Етнографския музей и изпраща изложби в чужбина.
Пише стотици статии върху изкуството, има няколко публикувани книги и 15 научни труда в областта на етнографията – задълбочени изследвания относно българските народни шевици, народните металически накити, колани и бижута – все трудове с международно признание. Във всяко отношение тя е на висотата на своя съпруг Богдан Филов, който е вероятно най-добрият български специалист в областта на античната археология, средновековната история и старобългарското изкуство. Но госпожа Филова изоставя кариерата си на учен-етнограф, за да подкрепя съпруга си в неговата кариера, и следва трънливия му път в политическата джунгла по време на Втората световна война. От дневника ? разбираме, че тя цял живот се възхищава на таланта и хладнокръвието му, и го смята за идеал за учен и политик.
Иска ми се да вярвам, че днес, всеки НОРМАЛНО мислещ българин споделя това ? виждане и оценява високо личността на проф. Богдан Филов, и безспорния му принос към българската наука. Както и тази на самата госпожа Евдокия Филова – една истински достойна жена и „единствената интелектуалка сред всички български първи дами“!
Бойко Рангелов,
чрез Жанин Нин,
видео от „Българският XX век“
снимки от Тошо Пейков
